Iskra Boteva
Къклица е махала. До нея няма асфалт. Според жиците има ток, но е съмнително.
Плахо вървяхме по пътечките между малкото разсипани наоколо къщи. От някъде долетя тропот и се стреснахме. Иззад ъгъла на една къща към нас се втурна стадо овце, а след тях и малко дете. И овцете, и момчето се стреснаха първоначално при вида ни. Стадото се пръсна, а момчето замръзна на място и ни погледна с почуда. Усмихнахме му се и го заговорихме. Казваше се Хасан и току-що беше свършил да помага на батко си със стригането на овцете. Самият той беше получил лека “подстрижка”. След като се увери, че не представляваме опасност, реши да ни разведе наоколо. Показа ни с гордост бялата крава, а след това ни заведе и при магаретата.
Отиде при това, което нарече с обич свое и започна да го гали. Не говореше добре български, но каза, че ходи на училище в “града”. Беше ухилен до уши и щастлив. Когато се изправи да ни покаже къде са нивите, погледът му изведнъж се промени. Стана сериозен. Един миниатюрен възрастен, вперил поглед в хълма отсреща. Сякаш пое изведнъж огромно бреме.
Решихме, че можем да споделим бисквитите си с него, и лицето му отново се озари в детска усмивка.
