Село Добротино

1 мин за прочит

 

Зад красивото име стои също толкова красиво място. Нереално. Там е и го няма. Мислиш, че ако се върнеш там, няма да е останало нищо.

Първо минаваш покрай гробищата. Следват няколко завоя – и стигаш до центъра. Отдавна ръждясал катинар пази магазина, чиито едва виждащи се избелели и олющени надписи се препичат на слънцето. Това правеше и един старец. Разбрахме, че общо в селото живеят около 16 човека. Карат им хляб и храна с бус, както и на повечето места.

Тръгнахме да се разходим. На мен ми беше леко страховито – чувствах се в нещо средно между филм на ужасите, пост-военна обстановка, картина на Майстора и филм на Костурица.

Сюрреализъм. Големи, двуетажни къщи, които някога гордо са издигали снаги и са пъчели чардаци в сърцето на Пирин, сега стърчаха самотни, треперещи, опитващи се да задържат себе си въпреки времето.

Коне се разхождаха на свобода около църквата, която беше в ниската част на селото. Отидохме до нея – нова, прясно боядисана, с абсурдни кашпи за цветя пред нея, на всяка от които се мъдреше европейското знаме и надпис, че са финансирани по някаква си програма. Огледахме се, нямаше хора наоколо. Къщите тънат в разруха, но пък има чисто-нова, възпросторна и неудачно бетонна църква. И тогава си дадох сметка, че там не е тихо. От някъде се носеше силна музика. Народна музика. Онези тежки песни, в които се пее за трудния живот, за свободата и за това как няма по-красива родина от България. Сви ми се сърцето – не разбирах защо и от къде е тази музика на ТОВА място. Тогава я видях – в далечината, на чардака на една от малкото населени къщи. На първия етаж живееха козите, а на втория – хората. Тя стоеше и ни гледаше със същото любопитство, с което и ние оглеждахме всичко наоколо.  Разбра, че я наблюдавам и леко се снижи. Момиче на около 20. Увери се, че не сме страшни и отново се изправи. Дори започна да припява на музиката и лекичко да се полюшва в такт. Подминахме къщата – направих 2 бързи кадъра, без да имам време да се подготвя.

Няколко къщи по-надолу, видях една самотна старица, която сечеше големи дърва. Опитахме да я заговорим. Не беше много склонна да си губи времето с някакви си туристи, дето си нямат друга работа, ами обикалят, че и снимат…. Изглеждаше тъжна. Самотна и тъжна. Сприхавостта явно я държеше цяла, както камъните държаха повечето къщи наоколо. Пожелахме приятен ден и си тръгнахме.

Аз се забавих и кривнах по някаква пътечка. Стигнах до другата къща, от която също толкова силно се носеше също толкова силна музика. Пак народна.  И не издържах на гледката. Дама в ярко червен пеньоар и пищна  фигура и коса хвърляше храна на няколко козлета, с жеста с който оперна дива поздравява своята публика.  След малко спря, може би ме забеляза, но просто се обърна и започна да гали едно пухкаво бяло коте, което се подаде от един навес малко над главата й.

 

Обърнах се и настигнах останалите.

 

2 Коментара

  1. Не разбирам защо при публикуване на нещо занемарено, изоставено и рушащо се, при това явно с много болка и обич, все се намира някой местен да се засегне!От статията не се вижда авторката да е търсила това, което ѝ вменява коментатора, а точно обратното. И снимките на къщите са направени с любов, а не с насмешка. Обрисуването на хората – също.

  2. Защо Вие, г-жо Ботева, не се поинтересувате за историята на селото и на „неудачната“ църква? Какво точно тъсехте в село Добротино? МОЛ? СПА център? Удачно огромен, бетонен хотел, от който звучи електронна, а не народна музика? Тази тъжна и „неподходяща“ музика за място, което не е по Вашия вкус!

Вашият коментар

Your email address will not be published.

Авторите тук

За нас

Дневник на пътешествията на няколко човека, скитащи из бита и душевността на българина. Тук ще намерите авторски снимки от българия, пътеписи и текстове, отразяващи пътуванията.

Найгоре

Не пропускайте

Насие, която по паспорт е Атиже.

Това е Насие, галено Неса, която по паспорт е Атиже.

Мечтае ли понякога Алма?

„Не може да бъде!“ — каза човечецът, излезе бързо от