„Северозападни истории“ – едно пътуване на Филип Захариев и Ивелина Берова.
Било началото на април, преди няколко години. Мъж и жена над средна възраст, заживели в празната от дълго време къща до пътя, в самия край на селото. Били отчуждени и не канели никого … А после изведнъж …
Човекът махна с ръка, сякаш да пропъди неприятен спомен и без да каже нищо повече ни отмина.
А ние продължихме да питаме какви са тези зловещи кукли отвън пред къщата и защо са там?
Хората от селото сякаш умишлено избягваха да говорят за новите си съседи. Една баба обаче ни разказа:
“Не са от село, пиле. Дойдоа тука преди неколко годин. И странни неща почнаа да се случват. Я не съм вервала до съга у такива неща, ама съга стана така, че по некой път и мене ме е стра. А и съм си самичка и некои нощи ми е свито. Палим свещи и седим далеко от прозореца. Кво да прайм!? Тука, има нема и целата улица стане у котки. Въртът се тука преду къщата, ама нема да мяучат. Седът и гледат у куклите, като че са ора. Откъде идват тия котки, гявала знаа! Друг път па чакали виат цела нощ. Като почнат и нема заспиване. Ча кога се съмне и си тръгнат, поспим малко, колко да не е без ич.
Значи, сичко почна преди 5-6 годин. Тамън се беше изпролетело. И една заран, комшийката кога тръгнала на градина, гледа преду вратницата, баш те тама отпреде, две детски обувки. Обувките там, а дете нема. Върве из цело село, разпитва ората, белким намери койо дете си е фърлило обущата да му ги върне. Сигурно са си играли, па едното си ги забоварило. Така и не намери на койо дете са. И от тогава, като се почна, има нема, я се мине седмица я не, преду вратата па се появят обувки. Един път момчешки, един път момичешки, ама се детски. Она се беше фанала за главата. Мислеше, че некой е подиграва, ама кой е тоа каде ше изгърли толко много обуща. И се здрави и убави. Па и вика, че с никой се не е карала у живота си. Кво беше тава чудо, гявала знаа! Кмета тура постове, па доброволци от селото пазеа улицата преду къщата на смени, сма тава чудо не спре. У момента, у който човека извърне поглед, оно не може се у вратницата да гледаш, па същото. Никой ни а чул стъпки, ни е видел нещо! Ората почнаа да се страхуват и они и никой нещеше да пази преду къщата. Кво напрай таа жена с тия обуща не знам. Сигурно са вътре из къщата, ама я там не влазам, ако ще пари да ми даваш, беги мани се! Та тека се почна. Виде се у чудо жената, ходи по разни врачки, по манастири и некой у едно село некъде в Родопите, една жена й казала да сложи отпреди преду къщата некоя кукла. Та почна да обикаля из селата и из Видин и кога намери некоя кукла, ушие й дреи и я тури отпреде преди другите. И те да чукнем на дърво, отдавна не е имало обувки преду вратата. Отвреме на време излезне, па изкара един стол, земе неко кукла у скута си и дондурка. Говори й нещо… кво й говори гявала знаа.