Мисля какво да напиша за село Горна Бела речка и нищо не излиза на листа. Опитвам се да си припомня чуството, обзело ме там. И една единствена дума ми изплува в съзнанието – ЗИМНИНА. Именно! Зимнина! Ама не зимнина, като туршия, ами зимнина, като уют, като спомен в буркан, който да те грее през зимата на отчуждението. Есен е. До едно стълбище виждам подредени тикви, а на един прозорец – няколко дюли… Сещам се и за една пиеса по Станислав Стратиев…
„- Сашко! – вика бай Ламбо. – Саше, чуваш ли ме, Сашко!
Сашко нищо не чува, в червената мъгла пред него изплува малкият дом, родният дом, самотен, сиротно стърчащ сред заобикалящия го свят, стояха есенни цветя в градината и паяжини се спускаха от лозата, от стрехите към напуканите стени, към прозорците с олющена боя… Едно дете тичаше под вишните с филия в ръка, филия, намазана с олио и червен пипер… това беше той, като малък… защо са бели вишните, нали цветята са есенни… Майка му под вишните, стои, загледана в детето, тичащо през двора… Там, в дъното на двора, е баща му, с бичкия в ръце, спрял за малко да работи, вдигнал глава, заслушан в дните, които си отиват… Кафявите листа на лозата, живяла с тях, и която щеше да живее и след тях, паяжините, обхванали листата и керемидите и слизащи надолу към вратата… а сестра му, къде е сестра му… няма я… градината, затрупана от червени есенни листа, и жабата в шахтата на водомера, със зеленикави очи, едва се вижда сред листата, бараката с почернели от времето дъски, с ръждясала пощенска кутия на покрива… Вървеше бързо този дом нанякъде, обвит в слънце и паяжини, поклащайки зимни цветя, с лозата, с малкото дете, тичащо през вишните, с майка му, загледана в него… Отиваше си, отдалечаваше се… Домът в лози и паяжини отмина. Под облагородените круши, до каменните плочи, в тревата, започваща да пожълтява, лежеше Сашко, бронзовият ключ на гърдите му светна на закъснялото слънце, ключът, който не беше от никой дом, блесна кратко и угасна, слънцето отмина…“
по Станислав Стратиев
“ Подробности от пейзажа“, Пиеса, Премиера на 28 март 1987 г. в Театър „Българска армия“. Постановка Пламен Марков.
Село Горна Бела речка – зимнина.
Хубаво. Анонимно. Чисто като душица. И липсва, където съм.