За това колко е лесно даването и колко е трудно получаването.

За това колко е лесно даването и колко е трудно получаването.

Стоеше хванала ръждясалите пръчки на портата като опора. Баба Верка. Говорихме за роднините, застинали върху бели листове на оградата, за вълнените ръкавици в топлия ден, за предстоящата зима, за готвената храна, за децата и за какво ли още не. Говорихме, после мълчахме, после пак говорихме.
Когато я помолихме да й оставим малко храна в консерви, с които багажникът бе пълен, благодарение на ВАС, баба Верка изведнъж се стресна! Уплаши се! Възкликна – „Ама как така! Защо? Никой нищо даром не ми е дал? Вие какво ще искате?“
Казваме – Нищо, бабо Верке. На нас ни е вповече, пълен ни е багажника, а на теб ще ти дойде добре…
Изпълнена със съмнения, жената открехна леко портата, колкото да оставя торбата и после бъзо я затисна с камъка отвътре. Не разбираше как близките ще те изоставят, а някой чужд човек ще ти помогне ей така, без нищо, от едната човещина!
Мълчахме после дълго, докато пътувахме с Филип.
Мълчахме заради изгубената вяра на баба Верка в човешкото у човека.