Село Лисиците IIч. – Човекът, който обгрижва моста.

Когато за пръв път посетих с. Лисиците в Източните Родопи (2011г.), не предполагах, че тази приказка отвъд времето и пространството, ще остави толкова траен спомен в душата ми. Ето разказа за тогава – цък. Всъщност, спомен не е думата. Някакво зрънце, което те тегли натам постоянно, усещане за нещо неразгадано, невидяно, нечуто… Не знаеш точно защо, но си сигурен, че искаш да отидеш пак. Е, четири години по-късно, това „искам пак“ дойде…
Отправяме се с бодра крачка към прочутия най-дълъг висящ мост, свързващ с. Лисиците с останалата част от света. Спомените добиват по-ясни очертания, настроението е приповдигнато. Кривваме от железопътната линия при спирка „Момина скала“ по вече позната пътека. На едно място младата борова гора изглежда като опърлена. Като че някакъв змей я е близнал с огнения си дъх… Слава Богу, не се е разразил голям пожар!

Още малко след това по пътеката и voilà, ето го моста! Първата ни зненада бе да видим язовир “ Студен кладенец“ почти пресъхнал на това място! Не разбрахме дали са го изпуснали контролирано, за да се предодвратят евентуални наводнения при очакваните есенни дъждове или е обичайно чак толкова да пада нивото на водата в края на лятото.

Преди да мина по този, не знаех нищо за висящите мостове. Докато стъпваш по дъските, клатейки се на метри от водата, те изпълва възхищение към гения на човека, сътворил подобно съоръжение. Наред с това си задаваш куп въпроси относно конструкцията, издържливостта и т.н.
Ето какво прочетох в https://stroiteli.elmedia.net, текст на инж.Милена Чолакова –
„Висящи мостове
Когато трябва да се преодоляват големи отвори (над 1000m, например), висящите мостове са най-ефективната конструкция сред конструкции за мостове. Връхната конструкция е лека, в резултат на употребата на високоякостни въжета – носещи кабели. Конструктивните елементи са: пилон, главна (закоравяваща) греда, носещ (главен) кабел и окачвачи. Главният носещ кабел е конструктивният елемент, който поема почти всички товари и ги пренася в пилоните. Окачвачите са връзката между гредата и носещия кабел. Поемат натоварването от гредата, предизвикано от постоянни и подвижни товари и предават усилията на главния кабел. Обикновено главният носещ кабел се състои от снопове успоредни нишки (телове), с диаметър 5-5,5mm. Един от начините за оформяне на сноповете е чрез насноваване на нишките на място (Air Spinning Method), а другият – да се оформят в завода (Prefabricated Parallel Wire Strands Method). При първия метод може да се правят снопове от 300-400 нишки, докато при втория, предвид ограничението, наложено от транспорт и монтаж, броят на нишките е почти четири пъти по-малко. Сноповете се подреждат по определен начин в напречното сечение на въжето, обикновено във формата на правилен шестоъгълник. При висящи мостове, характерен момент е връзката между главния кабел и пилона. При пилона кабелът може да минава непрекъснат (над пилона), като сменя направлението си чрез специално устройство – т. нар. седловиден лагер. Кабелът може и да прекъсва, като се анкерира в анкерни чаши.Един от най-сериозните проблеми, който може да възникне, е в резултат корозията на стоманеното въже. Размерът на корозията е функция на площта, атакувана от кислород.“
Сложна работа, която аз видях ето така:

От другата страна на моста ни чака нова изненада. Култовата чешма с изрисуваните сърп и чук вече не е само паметник. Местните са монтирали ръчна помпа към кладенеца зад чешмата и от нея днес тече вода!!! :)

Решаваме първо да се разходим по брега на язовира до подножието на Чит кая (чит – зид, дувар + кая – скала). Това е тракийско светилище,чийто скален венец е с фантастични форми и отгоре е покрит с ливади и гора. От южната страна на скалата са издълбани десетки скални ниши с различна форма (елипсовидни и трапецовидни) и размери.

Село Лисиците е разположено на чудно местенце. Гърбът му пазят гореспоменатите скали, страници са му стръмни зелени хълмове, по които грациозно дефилират сърни, пред очите му Кърджали и крепостта „Моняк“, нозете му плакне язовир „Студен кладенец“, а ушите слушат шумните спорове на кормораните…

Така е обикновено. Но сега язовирът на това място е пресъхнал. Дъното му се е превърнало в пасище.

А пейзажът е сюрреалистичен. Лодки лежат върху напуканата суша, дървета приличат на хора…Човек-природа-град…

В селото заговаряме първите хора, които виждаме. Питаме ги за нашия познайник от предишното идване – дядо Белчо. Поклащат глави, вече не е сред нас, уви… Разказват ни, че дълги години е бил машинист и през целия му живот не е имало ден, в който да не е ходил по линията. Помълчаваме. После разбираме, че не 20, както пише, а около 50 човека живеят постоянно в селото. Легенда е и писното в нета, че някога е имало асфалтово шосе, което останало под водата при завиряването на язовира. Черен е бил пътя. Към днешна дата сухопътно можеш да стигнеш до Момчилград по един недоправен (черен) път до с. Летовник, който е алтернативата на моста. Около 10км. е разстоянието, но се минава само с джип или каруца. Питаме кой се грижи за моста. -„Аз“ – простичко казва този човек:

– През 92ра година мостът се срути, брат ми минавал тогава по него, загина… На следващата година го ремонтираха, почти наново го построиха и оттогава, вече повече от 20 години се грижа. Поправям едно-друго, техник съм. Напоследък не отпускат много материали от общината, та аз, както мога – подменям изгнилите дъски с подръчни материали, когато се налага и така…“

Благодарни сме за труда му! Пожелаваме му здраве и живот!
Вземаме си довиждане с местните хора, усмихнати са и дружелюбни. Като всички родопчани!
По обратния път на моста има активно движение. Бръмчи мотоциклет. Дъските са здрави. Усмихваме се. Казвам си „Пак ще дойда“.

Още малко снимки: