Село Лисиците – висящ мост

Източните Родопи са магично място, случват ти се случки, дето няма къде другаде, любимото ми за странстване. А село Лисиците се оказа… романтично и човешко.
Беше особено горещ юлски ден. Решихме да минем през най-дългия въжен, висящ мост в България (261 метра) – този над язовир Студен кладенец. Изграден е на един от най-тесните участъци на язовира, между землищата на селата Широко поле (от север) и Лисиците (от юг). Това е и единствената пешеходна връзка на село Лисиците с останалия свят. Няма шосе – останало е под водата, когато са завирили язовира.
До моста се достига пеш или с влак, все от с. Широко поле. Пеш разстоянието отнема не повече от 40 мин, а влак има веднъж дневно – сутрин, ето защо тръгнахме по пътечка, лъкатушеща по продължението на жп линията. По някое време пътечката влезе наляво в приятна горичка. Някъде там настигнахме един симпатичен местен дядо и неговото куче. Разговорихме се.
Белчет или Дядо Белчо, както му викали всички, е един от 20тината жители на село Лисиците. Не помни точно на колко години е, но от как се помни все тук и все така живее. Кротко. Не се оплака от нищо. Разказа ни нещо за войната, нещо за себе си, нещо за селото. Ама детайли не помня. Слушах само гласа на човека. Един такъв напевен, без остри ръбове, без възмущения, без страхове и без очакване. И само мъдрост слушаш, а добротата някак те завзема…
Преминахме по моста. Мястото е изумително! Девствена красота.
От другата страна се озовахме пред пресъхнала чешма, изографисана още по време на социализма със звезда, сърп и чук. Това минало звучи напълно нелепо тук.
На чешмата срещнахме друг местен човек, когото попитахме от къде да напълним бутилките си с вода, има ли течаща вода някъде. Той каза : „Да, имаме тука геран, сега ще ви налея“ И като каза това, наведе се, вдигна един метален капак, отнякъде се появи отдавна ръждясала кофа на синджир, той гребна и ни я подаде. Видели плътния слой сухи листа върху водата в кофата, ние видимо се поколебахме. Тогава, дядо Белчо отрони : “ Ааааа, не сте достатъчно жадни, значи…“
След секунда вече бяхме подали шишетата си засрамени. В такъв момент си даваш сметка за много неща…
Ами… това е! Село Лисиците – няма асфалт, няма автомобили. Сред тишината разпознаваш само жуженето на природата, а в срещите с местните разпознаваш самите корените на живота.

Продължението – Четири години по-късно, отново на същото място – четете тук!