История за две чинии

“ Тази история започва с това, без което нямаше как да се случи – една хълмиста земя, зелена, с набодени като свещи мешета. Дъбове, церове или благуни. Горуни, пърнари, граници. Едното и също дърво, за което имената не стигат. Набодени – тези дървета – божии паметници на нещо. В едната и съща земя, за която словата не стигат.“
Дончо Цончев

Една сламеноруса, къдрава глава привлече погледа ми отвъд дървената порта. Гушнала малко теленце, жената бе седнала на земята, в нозете на една крава.
– Роди се преди час – рече усмихната – момиче е! Елате, влезте да я видите!

Теленцето още не беше стабилно и се клатушкаше около майка си върху тънките си, като фиданки крачета. Падаше и не можеше да стане, ако теренът беше наклонен. Жената, в чиито коси се бе оплело слънцето, го вземаше на ръце и го пренасяше на равно място. То отново тръгваше нанякъде и отново падаше, а тя отново му помагаше.

– Аз съм Гюлнар. Ама Роза ми викайте, по-познато да ви е. Там е майка ми, оперираха я и аз дойдох тук да я гледам. Ами ти откъде си? На колко години си, деца имаш ли?
За името не ме попита. Обещах си да се върна по-късно към този епизод и да поразсъждавам за това защо за един е достатъчно името ти, а за друг са определящи мястото, където си израстнал и рода ти.
Роза се опитваше да помогне на новороденото да засуче от вимето на кравата, но то буташе неумело с муцуна и засукваше пръста на жената. Важно било да се захрани с коластра теленцето през първите два часа иначе боледувало после много.

– Кравата за първи път се отелва, трудно й е, помагам й с каквото мога… Ами то така е в селския живот – за животните и хората еднакво се грижим… Аа, там има тор – да не стъпите да се нацапате. Ние тук как да е, ама вие сте от града, миришете на пералня! Я кажете накъде сте тръгнали?

И докато слушаше отде идем и накъде сме се запътили, през лицето й пробягваха, като слънчеви зайчета ту любопитство, ту неразбиране, ту удивление, ту нещо като неясен спомен за далечно място.
Жълтата котка се протегна лениво, а кравата измуча. Роза се сепна и предложи кафе. Нескопосаният ни отказ прие с облекчение. Погледна теленцето. Имаше още доста работа за деня.
Усмихна се и рече:
-Ще ви го дам кафето да си го направите значи, когато можете.

Подари ни един цял пакет кафе, един килограм захар – щото кафето трябвало да се пие сладко.
Подари ни и две чинии – за спомен.

– Аз друго може да нямам, но чинии – бол имам! През 89та., когато се юрнахме да се изселваме, продадхме набързо животни и каквото имаше, набързо събрахме малко покъщнина и тръгнахме за Турция. На границата казаха, че можем да пренесем багаж, но пари повече от 4000лв – не. Тогава баща ми купи от Свиленград чинии. Това имаше там. Купи чинии за всички пари, които не можеше да вземем с нас.
После майка не можа да издържи далече от дома и след време се върнахме с всички тези чинии … и започнахме наново.