5100 метра в Перуанските Анди – мамка му и зор, заслужаваше си!

red-valley-peru-iberova-myroadsmobi-22

Часът е 23.30, хотел в Куско, Перу. Затворен вътрешен двор, около който са наредени стаите. Две семейства пийват и си говорят весело. Децата им търчат необуздано и произвеждат шум, достатъчен в три ферми кокошките да спрат да снасят. Изскачам от стаята с вид на разярено гризли и изревавам мощно “ СИЛЕНЦИООО, ПОР ФАВООООР!“ Народонаселението онемява същисано и в образувалата се мълчина някой прошепва извинение и купона се разтуря мигом. Моите другарчетата в стаята се разхилват в тъмното от неочакваното ми избухване.
Значи, не съм конфликтна личност, а най-малко пък ми е кеф да развалям на хората удоволствието. Ама съм си легнала в 10.30, щото ще ставам в 2.30, и естествено не мога да заспя толкова рано, и лежа, и се въртя, и се чудя ще се справя ли утре, ще ги кача ли тези 5100 метра надморска височина, а толкова много искам, а хич не ми се вярва, щото последните дни не дишам лесно още на 3300, и въобще напрежението отвътре расте яко и добре, че бяха шумните туристи в хотела, щото ако не им бях изревала на тях, сигурно щях да гръмна.

УТРЕ-то го чакам вече няколко месеца. Наумила съм си да я видя тая Vinicunca в Андите, по-популярна сред туристите като Рейнбоу маунтин в Перу, 5 100 мнв.

Още в България изгледах 100-те хиляди еднакви картинки от мястото, изчетох към 17 хиляди поста на хора вече били и реших, че И АЗ ПЪК ИСКАМ ТАМ!  Не е нужна алпийска екипировка, теренът е лек и очакваните проблеми са само надморската височина и дъждовния период. Обаче си знам, че съм голяма мърда и само като видя баир и почвам да се търкалям назад, както и че в последните години не спортувам и движението ми е сведено до нула и си казвам „трябва да направя нещо, не може така“! Нещото бяха два зимни месеца ходене събота и неделя до Черни връх и обратно без право на отмяна. 
***
Дойде денят Хикс!  2.30 сутринта. Който спал, спал.

Към 3.15  ни взеха от хотела. Докъм 4 без нещо се събрахме общо 11 полуспящи жертви на свръхтуризма + 1 водач. След около 3 часа път бусчето спря в едно село и ни нахраниха обилно с палачинки и бъркани яйца. После попътувахме още около 40 мин в гъста мъгла по стръмен черен път с много завои в планината и … voilà – достигнахме изходната точка за маршрута. Водачът представи себе си с името Карлос и аз по-късно го нарекох Карлос Чакала ама не с лошо, а защото беше страхотен водач и ни изчакваше постоянно и догонваше по-бързите и после пак ни чакаше. Та тоя добър човек ( и всъщност единствения перуанец, когото харесах, но това е друга тема) ни информира, че се намираме на 4600 мнв и само след 5 км, които ще изминем за около 2 часа, ще се озовем на заветния връх, който е порастнал докъм 5100мнв и всички се надяваме да видим околната красота, щото в тая мъгла оле-мале, обаче то сега нали е дъждовен период и какво да се прави, поне е лято, иначе зимата пък ептен с тоя с сняг и тн в този дух. Та там като стигнем, 20 мин максимум да стоим, защото за нас било много опасно да прекарваме дълго време на тази височина. Инструктира ни да спираме по пътя за не повече от минута и то само ако трябва да уравновесим дишането си. Нареди ако някой получи силно главоболие, световъртеж или гадене, веднага да слиза към буса. Иначе ни успокои ни, че носи кислород.

И тръгнахме.

 Отпред бяха мъглата, а след нея моите две другарчета – Вилън и Васко : 

Сърцето ми биеше лудо от недостиг на кислород и дишах, като парен локомотив, а още бе само началото. Гърдите ме боляха на всяко вдишване, на всяко! Съсредоточих всичките си сили, мисли, енергия, въздух, абе всичко дето го имам и го нямам мобилизирах. И как се молих да не ме свали височинната болест и да издаяня до края само аз си знам. И много ми беше трудно, честно.  Краката оловни, ръцете безсилни, добре че имах щеки. Tочно, когато ситуацията ставаше критична, Карлос Чакала се появяваше изневиделица и ми даваше сили. Усмихваше се окуражително, възхитен какви хироус сме ние – родените на ниско и дошли тука да се борят с високото. Капваше ми капка вълшебна ароматна течност на дланите, разтърквах и вдишвах силно. Моментално ми светваше пред очите. А той тичаше да ръси с нея и другите пишман планинари. Най-силно се открояваше миризмата на карамфил иagua-de-florida портокал.После разузнах как се казва (Аgua de Florida) и си купих от пазара малко шишенце.

И сега, докато пиша си ръснах и пак съм там :)

По някое време успях да вляза в умерено темпо и спрях да мисля за физиологическите си кахъри. Дойде ред на Планината! Картината в четирите посоки бе съвършено различна. Мъглата от юг започна да се вдига и Андите запоказваха величието си. На север продължаваше да се стеле мъгла, на запад стана цветно, a на изток, зад облаците проблясваха като бели диаманти заснежените хребети.

Планината-великан е нещо необяснимо. Тя не те смазва с мащаба си. Напротив, издига те при себе си, изпълва сетивата и ума ти и те превзема. Разбираш, че се докосваш до нещо вечно и то ще остане вътре в теб завинаги. 

***

Ако е вярна поговорката, че след най-тежките преходи идва най-хубавата гледка, то към третия километър вече бях убедена, че след още два ще видя Рая. Е, в интерес на истината, трябва да кажа, че изкачването е плавно, пътеката – широка и само последните 200м са доста стръмни. В групата ни имаше двама американци, които вървяха с ръце в джобовете и се движеха, сякаш се разхождат в Борисовата градина. Обаче на мен ми бяха изкочили очите през цялото време. Това с липсата на кислород си е сериозна работа! И тъкмо когато си мислех, че не мога повече, се разминавах с някой слизащ от горе, който казваше – “ можеш още, съвсем малко остана!“. И така няколко пъти. 

Когато достигнах предела на физическите си възможности (тогава не знаех, че мога още!), ЦЕЛТА бе достигната! 

 Устните ми може да бяха посинели, коленете омекнали, но душицата ми летеше!

УСПЯХ! УСПЯХ! УСПЯХ!

Успях да преодолея границата на възможностите си! След толкова много усилия бях сигурна, че съм го заслужила!  Юрнахме се да щракаме във всички посоки щастливи и превъзбудени. Не мина и без снимка с табелата, дето пише 5036 мнв. Ще си я окача на стената и ще я гледам винаги, когато ми мине през акъла да се откажа от някаква трудност…

Американците, за които споменах, бяха пристигнали отдавна и взеха, че питаха водача за някакъв опционален маршрут, за някаква ред вали, дето била яката работа и съвсем наблизо и можел ли той да им каже как да стигнат, докато пишман планинарите като нас се влачат дотук и обратно, те да направели един лъч и такива разни. И подочуваме, че Карлос Чакала вика – „Да бе, много е яка ред вали. Сега ще хванете тая пътека“- и сочи нанякъде- “ и после натам и натам и тн ….“ И онея двамата туриха ръцете в джобовете и си плюха на петите. 
Ние алчните, чули-недочули, рязко се уплашихме, че има нещо готино, дето може да го изтървем (сакън!) и повярвали, че щом сме стигнали до тук, можем и до Луната да идем, уведомихме Карлос, че И НИЕ ПЪК ИСКАМЕ НА ГОТИНОТО МЯСТО и хукнахме да гоним двамата американци. Приливът на адреналин от успеха ни даде доста силен тласък по 200 метровото надолнище обаче после новата пътека почна леко да се изкачва. И зорът пак се лепна за скромната ни артистична троица. (двете другарчета са актриса и театрален режисьор)

В далечината изкочиха двама и препречиха пътеката пред нашите „водачи“. Настигнахме ги се оказа, че ни искат по 10 пари, за да преминем нататък. Единият държи тесте, дето трябва да са билети, а другият му пази страх с военната си униформа. Американците викат – да имате да вземате, Карлос рече да не ви даваме на вас, щото еди какво си, обаче онези си знаят тяхното и настояват. Не че въпросните 10 пари са много, обаче тоя пениз на перуанците да завардват горски пътеки и храсталаци и да искат пари от всеки и за всичко е много дразнещ за целия останал свят. И така, докато вървеше спора, ние добре си починахме, а Карлос дотича (ама буквално) и остана да се разправя с местните дерибеи, махвайки с ръка – „вървете, ще ви настигна“. 

Току след един ляв завой се случи неочакваното! Започнаха най-зашеметяващите гледки, които съм виждала. Направо ми спря тока! Викам си “ Ей тва е! Вървя по червения килим! Получих Оскар за планина! Голям филм!“  

На снимката отдолу е крайната точка, почти достигналите я американци, чийто прах дишахме през цялото време и жената, която се качва от не знам къде, за да ни продаде билетчета. 

Тук някъде получих прилив на сили и вече тичах към мястото с табелката! 

Поразителна смесица от най – различни нюанси на червения цвят в комбинация със сочно зелено! Шедьовър! Пиршество за сетивата! Велико място! Велика природа! И този простор…! Грандиозно!  Ако е възможно едновременно да си в пълен ступор и голяма еуфория – това бе състоянието ми. Емоционален екстаз! Никога не съм допускала, че природа или пространство може да ме накара да изпитвам толкова силни чувства, такъв прилив на любов и щастие!

 Rainbow mountain си я заслужих с съвсем честно с усилията, които положих и канските трудности, които преодолях, но Red Valley…. това беше НАГРАДАТА ми, ИЗНЕНАДАТА, ПОДАРЪКА от Вселената! БЛАГОДАРЯ!

Мамка му и зор, заслужаваше си! 

Хора, за каквото и да мечтаете, правете усилия, преодолявайте измислените си граници – физически и духовни и не се оказвайте! Струва си!

***

Междувременно към нас се бяха присъединили и двойка чехи, но останалите 4 човека от групата ни чакаха вече при буса, така че Карлос прекъсна екстаза и подюри цялата банда към връщане. Сега, вика, ще минем по една по-пряка пътека. Пътека нямаше, ама направихме. :)

Като се включихме в основната пътека, десетки хора вървяха нагоре. В рекламите на туристическите фирми този маршрут изглежда измамно лесен и примамлив. Но повярвайте, за нетренирано тяло е много трудно да вървиш на височина от 5000 м.

Съвет:

1.Изберете фирма, която тръгва 2 часа преди останалите, както направихме ние, за да избегнете пъплещия нагоре мравуняк. Така ще усетите Планината наистина. 

2. Не подценявайте височината. Аклиматизирайте се в Куско, на 3300м най-малко 3 пълни дни! Ние преди Куско бяхме и 3 дни на 2500 мнв. 

Снимките в галерията са подредени по реда на тяхното случване.

С етикет: , , , , , , , , ,
Публикувано в Перу, По света

Валпарайсо, Чили – ъндърграунд изкуство или популярна култура?

valparaiso-chille-iberova-myroadsmobi-33

Валпарайсо, Чили – ъндърграунд изкуство или популярна култура в най-голямата улична галерия, която съм виждала.
Представям ви един пъстър град в Чили. Тук все още не се случваше нищо непредвидено, настроението бе лежерно-туристическо…


Валпарайсо е един от най-значимите за Чили градове, както в миналото, така и днес. Близо до столицата Сантяго и разположен на брега на Тихия океан, той е бил най-важното пристанище в региона в продължение на векове.
Там е първата и най-стара стокова борса в цяла Латинска Америка (включва 33 държави в момента), която не зная дали функционира днес.

В горната снимка не става дума за планетата Меркурий, нито за най-известното и репликирано произведение на Джамболоня, нито за птиците и мечтите. Става дума за най-стария испаноезичен вестник в света, който се издава без прекъсване до днес. Първият брой на EL MERCURIO е пуснат на 12.09.1827г. във Валпарайсо и продължава да излиза на хартия до днес вече повече от 190 години…

В по-новата история любопитна подробност е, че градът е родно място за двама от най-значимите чилийски политици – Салвадор Алиенде и Аугусто Пиночет.
През 2003 ЮНЕСКО обявява историческата част на града за световно наследство, а няклко години по-късно чилийското правителство пък го обявява за културна столица на страната. Към днешна дата градът привлича много туристи, артисти и музиканти с бохемския си дух. Има малко западнал вид, който е добре прикрит с изкуство. Стените на къщи, улици, стълби и площади са изпъстрени с безбройните графити. Буквално навсякъде е изрисувано. Може часове да обикаляш, зяпайки улично изкуство (ще видите в галерията). Разкош! А наоколо музиканти свирят, художници рисуват, влюбени двойки се целуват, разни шемети се мотаят и никой за никъде не бърза. Едно такова световно безгрижие витае, пълна хегемония на безделието! Ето например – 8 човека ядат жълт сладолед едновременно.

Ние успяхме да се качим само на един от хълмовете, едва ли по всички тях животът тече със същия бохемски ритъм. Аз с радост бих видяла и другото лице на града, ама ще е в някой друг живот, с повече свободно време…
Градът е стъпаловиден и сколоновете, по които са накацали кварталите са много стръмни. Има над 10 „аsensores“, които ги достигат. Това са зъбчати железници, строени от 1893 до 1916г. Билетчето струва 300 чилиски песос, което е малко под половин us долар. Местата им са обозначени с табели в града и по повечето туристически карти.

Стигнахме до Валпарайсо от Сантяго с автобус. Отидохме на автогарата Alameda без предварително закупени билети. Установихме, че в нашата посока пътуват няколко фирми и автобуси има през 15 мин. Взехме Turbus с двупосочен билет и пътувахме доста комфортно. Повечето автобуси в цяла Латинска са предвидени за дълги пътувания и са различни от нашите. По-широки са, разстоянията до предната седалка са големи, така че 120 км, пропътувани за по-малко от 2 часа минават неусетно.
На мен градът ми бе интересен и един ден не ми стигна. Мисля, че два дни с една вечер са оптимален престой.
Галерия:

С етикет: , , , , , , , , ,
Публикувано в България, Чили

Първи впечатления от Чили. Сантяго.

santiago-de-chille-iberova-myroadsmobi-17

Първи впечатления от Чили. Сантяго.
Летището в Сантяго е огромно, има толкова много хора, които вървят във всички посоки, че е стряскащо. По всичко изглежда, че в Латинска Америка мащабите ще са впечатляващи. Летищният персонал масово „разговаря“ с неиспаноговорящите чрез гугъл преводач, светът се електронизира яко, всички имат смартфони и ставаме все по-зависими!


Градът, който е основан 1541г.
Сантяго е безкраен и много зелен. Карат се безброй велосипеди. Навсякъде има паркове, в които търчат кучета и хора, спортуват нон стоп, а след 16.00ч. лягат на тревата и се целуват и прегръщат страстно. Масово.

Доста е модерен и скъп. Не е моето място, но е хубав град, няма две мения. Има високи стъклени сгради, колониалната архутектура е запазена изцяло и на места изглежда еклектично, но някак елегантно и ми харесва. Улиците са широки, автопаркът е нов, а билет за концерт на трети балкон/последен ред тръгва от 100$, изглежда европейски, аз друго чаках от Латинска Америка.
Жителите му наброяват малко под 7 милиона! Разписанието в метрото е потресаващо. В час пик мотрисите са на 1мин, а през останалото време на 2 Мин. Много народ, много нещо. Автобусите за един град на 100 км разстояние от Сантяго бяха през 15 мин.

Музеят на преколумбийското изкуство е с впечатляваща колекция. Има мумия на 7000 години, което e с 2000 години по-старa техника от египетската и доста по-различна, разбира се. Местните подготвяли мъртвите си за задгробния живот, като премахвали меките части на плътта и ги заменяли с клони, растения и кал…

Националният музей за изящни изкуства се хвали разкошна сграда от 1880г. и феноменална скулптура пред единия си вход: „Дедал и Икар“ с автор Ребека Мате, първата чилийска жена-скулптор (1875-1929). Не можех да се откъсна от това произведение!

Засега сме се разхождали само в централната част и в кварталите Провиденция и Белла Виста. Вторият е чуден. Има весело настроение от боядисани шарени улици и готини графити, доста на брой малки галерийки. Изглежда, че в него са съсредоточени нощния живот и заведенията.

Качихме се също и на хълма Сан Кристобал, където е голямата статуя на Богородица. Гледката си заслужава! Най-добре е да се отиде през седмицата, по залез и с лифта откъм Провиденция. Телеферико-то от другата страна го спират рано – към 19.00ч някъде, а и има големи опашки.


Докато пътува лифта се виждат двете страни на Сантяго – луксозната част и предградията. Контрастът е впечатляващ. Иска ми се да мога да видя и двете страни на монетата, дано остане време!
***
Чилийците изглеждат готини. На летището един младеж от персонала каза, че знае за България, защото се интересува от историята и е изчел всичко за първата и втората световна войни. А друг направо се обиди, като го питахме знае ли къде е България. Рече: „В източна Европа до Румъния е, нали?“ Много са услужливи и добронамерени. Обаче в метрото ще ни прегазят с инвалидната количката. Не отстъпват място, не се поместват да влезе или излезе количката от мотрисите дори когато има 2ма души на вратата. Не мога да си обясня подобно поведение. Та са ми смесени чувствата за местните към момента. Но всички асансьори в метрото работят и служителите са отзивчиви и помагат.
***
Ние сме в квартира на 28ми етаж в квартал Providencia, който е с доста добра репутация явно. Гледката е главозамайваща и не омръзва. По покривите на много от високите сгради има басейни, а по улиците няма контейнери за боклук. Има на всеки етаж една врата и там, през дупка с капак си пускаш торбата да лети надолу, досущ като мръсното пране в хотелите от американските екшъни. В по-ниските сгради не зная как е, обаче като цяло по улиците е много чисто и засега не съм видяла сметосъбиращи камиони.
Около централния пазар гледката е доста по-различна. Там е битака и всички амбулантни търговци. Има много нечилийци и е мръсно.(в галерията има снимка на един мост в района).

Ядем зрели дини, череши и манго. Изпитваме вина. Бели и червени. Бели, защото тук е лято, и червени, понеже сме българи и ни е мило, че при вас е зима. Не можем да излъчим още победител от прочутите чилийски вина, но едно е стана ясно – в българските магазини чилийските вина са значително по-евтини, отколкото тук, в обикновен супермаркет. Дано да е заради доста по-високия стандарт, защото иначе изглежда, че при нас идват шестокачествени вина… Изследването продължава.

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в Чили

И аз бях там – 8 000 години назад във времето с фестивала за древни култури „Слънцето на Тодорка“ 2018!

todorkas-sun-iberovaphoto-myroadsmobi-35

Петото издание на фестивала за древни култури „Слънцето на Тодорка“ отново ме пренесе в отдавна отминали епохи и ме разхожда из времето цели четири дни. Миналата година сложих личен етикет на този фестивал, като най-пълнокръвният, завладяващ и интересен, на който съм била, а тази година само затвърдих това си впечатление.

Фестивалът всъщност представлява четиридневен форум на археолози, актьори и публика. Основните модули са научна кръгла маса, фестивални сцена – театрални постановки, арт възстановки на древни ритуали, археологическо училище, приключенски игри и различни работилници.(вижте снимките)
Мястото на провеждане не е избрано случайно. В местността Валога край с.Оходен е разкрит археологически паметник от национално значение – праисторическо селище от началото на ранната новокаменна епоха от първите столетия на VI хилядолетие пр. Хр. Това е единствен по рода си праисторически обект от периода на възникване на най-ранната земеделска култура в Северозападна България. Открито е сакрално съоръжение и гроб без аналог в България с погребан женски индивид (кръстен при откриването Тодорка) от периода на Монохромния неолит (около 5820 г. пр. Хр). От там идва и името на фестивала – „Слънцето на Тодорка“.
Толкова е интересно, че с нетърпение очаквам следващото лято, за да се потопя отново в атмосферата на фестивала и да науча много интересни неща от археолозите там!

Организатори са Младежкият дом с тетрална група „Темп“ и Регионалният исторически музей във Враца.
Снимките дават само бегла представа за това прелюбопитно събитие:

С етикет: , , , , , , , , , ,
Публикувано в България

Село Пресока – сламени колиби високо в Източните Родопи.

presoka-iberovaphoto-myroadsmobi-8

Пресока е чудно селце, кацнало на едно панорамно високо било в Източните Родопи. Там е такова място, дето поемаш горски въздух с пълни гърди, пред очите ти се ширва безкрайно зелено и на душата й става леко, леко…
Тръгва се от Златоград, минава се през Старцево и след няколко километра и още толкова стръмни баира и си там! Наблизо /на 4 км/ е връх Света Неделя /на отсрещния баир/.
Пресока е едно от малкото, дали не е и единственото останало село, където може да се видят сламени колиби. Ама без трите прасенца, уви!
Все още има поне 10 запазени, чиито собственици днес ги използват като плевни. Сламата е най-често е от ръж. Покривът е много важно да се препокрива на една-две години, защото иначе запчва да гние ако зимата е твърде снежна, а пролетта след нея дъждовна.

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в България, Родопи

Крепостта Устра – изумителна от А до Я

ustra-iberovaphoto-myroadsmobi-8

Крепост Устра – 1 км” – това пише на кафявата табела в края на село Устрен, ако идвате откъм Златоград. Сигурно я е надписвал тази табела някой от временна заетост и просто не е знаел другите цифри как се пишат, щото 1 км ама друг път. Поне 3-4 км са до горе.  Не че нещо кой знае какво, ама ако си с разчетено време, мaлко ще ти се прецакат плановете… Иначе крепостта е разположена в най-високата част на стръмен връх и към нея има поглед от около средата на пътя. По дърветата има указателни надписи на местата, където може да се обърка човек.(то май беше само едно у-образно кръстовище) Във всички случаи, вярната посока е нагоре.
Първо се достига хижата (наскоро ремонтирана), която беше заключена на 5ти септември, в слънчев и почивен ден. От дясната й страна започва по-стръмна и тясна планинска пътека, която за около 30 минути те извежда до самата крепост. 

Там аз лично рязко ахнах! Мястото е изумително! За панорамата няма какво да се каже – великолепна е. Крепостта обаче ми събра погледа! Мястото е избрано като естествено укрепено, има дълга защитна стена – поредица от отвесни скали от северозападната страна извън крепостта.

Строена през X в., крепостта заема площ от 1.29 дка и има П-образна форма.  Лицето на стената е направено от добре обработени камъни, споени с бял хоросан, а вътрешността й е запълнена с ломени камъни, поляти обилно с бял хоросан. Отбранителните възможности на стената са подсилени с три кули- една полукръгла и две правоъгълни. 

Много добре е запазена и си струва всяка крачка нагоре!

С етикет: , , , , ,
Публикувано в България, Родопи

Моите пет стотинки за Перперикон.

perperikon-iberova-myroadsmobi-3

Първият път, когато посетих Перперикон беше 2013, края на юли, към 15.30 следобяд. Денят беше тежък, много горещ, а ние бяхме тръгнали от Еленския балкан рано сутринта в посока Кърджали и вече май бяхме изморени от жегата. Беше делничен ден, туристите (ако ги е имало по-рано) си бяха тръгнали. На едно място продаваха билети за вход и карта на Перперикон, нямаше екскурзовод. Само камъни, облещено слънце и непосилна жега.

Комлексът въобще не ми хареса.

Вторият път, когато посетих Перперикон беше 2018, началото на септември, към 11.00 предиобяд. Бяхме тръгнали сутринта от Златоград в посока София, времето беше приятно, а денят много свеж. 

На база предишни впечатления, нямах големи очаквания, съгласих се да отида заради групата и ми беше тъпо като цяло. 

Какво беше учудването ми да видя всичко там наново, но всъщност за първи път! Като, че съм вървяла със затворени очи при предишното идване! Как е могло да не ме впечатли място, където е кипял живот още през късната Бронзова епоха. Големият разцвет там бил през XVIII-XII в. Пр.Хр. Това е периодът на развитие и на първата европейска цивилизация… Много информация е изписана за него, легенди също, каквото си иска човек може да чете.

Комплексът много ми хареса!

Съвет:

Хора ходете там  отпочинали, в хубаво време (не в 100 градуса на слънце), нахранили се и в добро настроение! Заслужава си!

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в Родопи

А къде са динозаврите? Вкаменената гора в Родопите.

vkamenena-gora-iberova-myroadsmobi

На 3км пеш от един завой на асфалтовия път към с. Равен няма динозаври.  Има обаче нещо на подобна възраст: вкаменените останки от растителен живот на възраст милиони години. Това забележително място е естествен паметник на геоложката история в този район на Родопите.

Фосилизирните дървета, по-точно останалите техните стволове, са разположени сред риолитови вулкански туфи и са пряк продукт на вулканична дейност.

Според това, което изчетох (не в укипедия, разбира се!), вкаменелостите са се образували в анаеробна среда след затрупване на гората с вулканична пепел. Органичният материал на дървото е изцяло заместен със силициев диоксид, който е извлечен от вулканската пепел. (Силициевият диоксид е главен компонент на почти всички скали и се среща най-често като пясък и кремък.) След това, в следствие на изветрителни процеси риолитовите туфи постепено са се разрушили, благодарение на което днес ние можем видим и дори да пипнем това геоложко чудо.
И не че е малко това, което е там, ама през цялото време мечтаех и за един вкаменен динозавър…
Пътеката към вкаменената гора е лека и приятна. Мястото, където ще оставите автомобила си е близо до пътя, пред наскоро построено и оградено място за нещо като пикник върху маси :) Има и чешма, разбира се. От там пътеката е обозначена с малки кафяви табелки, закачени по дърветата. Ако в някакъв момент се зачудите дали да не завиете наляво, не завивайте. Такива гледки ще имате, ако се объркате:

Трябва да слезете направо в дерето, до самото корито на почти пресъхналата река. Ние по едно време хванахме друга пътека и изкачвахме се, слизахме… и доста заобиколихме. Разбрахме колко, когато се върнахме по „официалната“ пътека.
Вкаменелостите са „номерирани“, като е драскано директно върху тях. Не зная кой го е правил и толкова ли нямаше друг начин да се отбележат! 

Още снимки:

 

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в Родопи

Пробитият камък при село Стоманци в Източните Родопи

probitiat-kamak-stomanci-myroadsmobi-berova-5

Пробитият камък, Светилището, Провиралките, Пещерите. Това са все имена, с които местните наричат изумителния камък с три отвора до село Стоманци в Източните Родопи и скалния масив в подножието му. 

Всеки, когото попитате в селото, ще ви упъти. Ще карате по тесен, но хубав асфалтов път в посока долната махала. Малко преди да започне стръмно спускане, от дясната страна има каменисто плато. Там трябва да оставите колата си. Табели няма, това е мястото:

Има пътечка с бели камъни, направена от ентусиасти. Тя ще ви отведе най-първо до камъка с трите отвора. 

След това свободно може да обиколите целия район. Ще видите какво ли не – лица, пещери (в основата на масива, ниско долу), изсичания, причудливи скални форми… Разходката си заслужава напълно! Ето, например едно от „лицата“ на камъка, погледнат от различен ъгъл:

Мястото е малко популярно, а доста интересно! Лесно достъпно е откъм Кирково. Не е подходящо да се ходи в мокро време.

Вижте още в галерията:

 

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в Родопи

История за две чинии

chavka-myroadsmobi-berova-7

“ Тази история започва с това, без което нямаше как да се случи – една хълмиста земя, зелена, с набодени като свещи мешета. Дъбове, церове или благуни. Горуни, пърнари, граници. Едното и също дърво, за което имената не стигат. Набодени – тези дървета – божии паметници на нещо. В едната и съща земя, за която словата не стигат.“
Дончо Цончев

Една сламеноруса, къдрава глава привлече погледа ми отвъд дървената порта. Гушнала малко теленце, жената бе седнала на земята, в нозете на една крава.
– Роди се преди час – рече усмихната – момиче е! Елате, влезте да я видите!


Теленцето още не беше стабилно и се клатушкаше около майка си върху тънките си, като фиданки крачета. Падаше и не можеше да стане, ако теренът беше наклонен. Жената, в чиито коси се бе оплело слънцето, го вземаше на ръце и го пренасяше на равно място. То отново тръгваше нанякъде и отново падаше, а тя отново му помагаше.

– Аз съм Гюлнар. Ама Роза ми викайте, по-познато да ви е. Там е майка ми, оперираха я и аз дойдох тук да я гледам. Ами ти откъде си? На колко години си, деца имаш ли?
За името не ме попита. Обещах си да се върна по-късно към този епизод и да поразсъждавам за това защо за един е достатъчно името ти, а за друг са определящи мястото, където си израстнал и рода ти.
Роза се опитваше да помогне на новороденото да засуче от вимето на кравата, но то буташе неумело с муцуна и засукваше пръста на жената. Важно било да се захрани с коластра теленцето през първите два часа иначе боледувало после много.


– Кравата за първи път се отелва, трудно й е, помагам й с каквото мога… Ами то така е в селския живот – за животните и хората еднакво се грижим… Аа, там има тор – да не стъпите да се нацапате. Ние тук как да е, ама вие сте от града, миришете на пералня! Я кажете накъде сте тръгнали?

И докато слушаше отде идем и накъде сме се запътили, през лицето й пробягваха, като слънчеви зайчета ту любопитство, ту неразбиране, ту удивление, ту нещо като неясен спомен за далечно място.
Жълтата котка се протегна лениво, а кравата измуча. Роза се сепна и предложи кафе. Нескопосаният ни отказ прие с облекчение. Погледна теленцето. Имаше още доста работа за деня.
Усмихна се и рече:
-Ще ви го дам кафето да си го направите значи, когато можете.

Подари ни един цял пакет кафе, един килограм захар – щото кафето трябвало да се пие сладко.
Подари ни и две чинии – за спомен.

– Аз друго може да нямам, но чинии – бол имам! През 89та., когато се юрнахме да се изселваме, продадхме набързо животни и каквото имаше, набързо събрахме малко покъщнина и тръгнахме за Турция. На границата казаха, че можем да пренесем багаж, но пари повече от 4000лв – не. Тогава баща ми купи от Свиленград чинии. Това имаше там. Купи чинии за всички пари, които не можеше да вземем с нас.
После майка не можа да издържи далече от дома и след време се върнахме с всички тези чинии … и започнахме наново.


Селото бе малко и старо. Прититихнало в зеления пущиняк на пролетта, преди час то бе станало дом за един нов живот.

С етикет: , , , , , , ,
Публикувано в България, Родопи

Последни коментари

  • Tsvete Yaneva { dobre, 4e e Iveto! } – мар. 16, 6:21 PM
  • Лора { Това в Бългрия ли е наистина? Не... } – мар. 01, 12:13 PM
  • Ivelina Berova { Телефонният му номер в 0896493677 } – февр. 20, 4:43 PM
  • georgi kolarov { Впечатлен съм от богатата експозиция.Сблъсъка между традиция... } – ян. 26, 8:47 PM
  • Коста Пашов { Интересно! Моя произход е от с.Михайлово, Врачанско.... } – ян. 13, 3:33 PM
  • ТЕЛМАН ХАРИ { КЪДЕ ДА ГО ОТКРИЯ ЗА ДА МУ... } – ян. 06, 8:09 PM
  • Ivelina Berova { А допуснахте ли възможността името да е... } – Ное. 21, 11:35 PM
  • Ross { Статията е добра но е редно за... } – Ное. 21, 8:23 PM

Авторите тук