Старо Железаре – българската МоМа!

Село Старо Железаре е дом на модерно улично изкуство вече няколко години. Стените на къщите буквално оживяват, изрисувани с най-разнообразни сюжети. Къде смехотворни, къде провокативни, но навсякъде много оригинални и изпълнени с вкус и талант. До всеки известен – местен е една от темите, които се срещат. Баба от селото седи до Кралица Елизабет, Лагерфелд оправя гънките по носията на друга, а трета воюва с Дарт Вейдър, докато Папата общува с местния Гунчо. По друга улица дуварите са изпъстрени с картини на Шагал, Пикасо, Кандински, Миро и кой ли още не. Ще срещнете образите на Парцалев, Айнщайн, Майлс Дейвис, Индира Ганди и много други…
На 12 км от Хисаря, Старо Железаре е лесно достъпно и си заслужава да бъде посетено.
Вижте галерията, голяма е :)

С етикет: , , , , ,
Публикувано в България, Средна гора

Мечтае ли понякога Алма?

„Не може да бъде!“ — каза човечецът, излезе бързо от вратата на свойта пекарня, огледа пустата улица, прекръсти се наслуки и пак се върна да надникне в пещта. И като надникна, пак рече: „Не може да бъде!“
Човечецът беше много сащисан, взе дървената лопата, ръцете му трепереха и с мъка вадеше птиците от пещта; и на всяка птица викаше: „Не може да бъде!“ Защото всичките птици, макар и минали през напалената пекарня, бяха живи, подвикваха си една на друга или пък много съсредоточено си оправяха перата с човки. Народецът, като видя, че пекарят бе извадил живи птиците от огъня на пекарнята, също се сащиса и каза: „Това не може да бъде!”

Из “Малък послеслов“, Йордан Радичков.
***

Алма живее между две бариери, сред зелените склонове на Стара планина повече от 30 години. Питам я: Знаеш ли, че името ти в превод от испански значи „душа“ и защо са те кръстили така? Не знае.
alma-iberova-myroadsmobi (12)
Не познава родителите си, няма брат, сестра или роднини. Детството й минава в Дом за изоставени деца. Веднага след дома идва тук и започва работа като санитарка в Специализираната болница за белодробни болести, с. Радунци. Всъщност село няма. Има табела, след нея вдигната бариера, после сградите на затворената болница, жилищните блокове за персонала и накрая пак бариера. Това е.
В бившата вече най-голяма на Балканите болница за костно-ставна туберкулоза, през 1967 година има легловата база от 645 легла! Построени са ведомствени жилищни сгради и детска градина за децата на работещите, които са там със семействата си.
alma-iberova-myroadsmobi (7)
От м. май 2012 до м. декември 2013 лекарите и целият персонал не получават заплати, но продължават да живеят и работят там. Алма е една от тях, тя без друго няма къде да отиде. През 2014та затварят болницата окончателно. Служителите получават изпълнителни листове за удовлетворяване на дължимото към тях от активите на болницата. Това дава възможност на който желае да остане там.
alma-iberova-myroadsmobi (8)
Днес в Радунци, сред зелените склонове на Стара планина, в няколкото блока с безброй сателитни чинии, живеят общо 15тина човека.
Алма една от тях. Прилича на дете, въпреки над 50те си години. Няма сателитна чиния, защото няма телевизор, не ходи отвъд планината, защото няма кола, не готви, защото няма и котлон, но има нещо по-голямо. Тя има зелени склонове, ярки звезди и чиста душа!
Просто Алма.


Подарих на Алма само консерви. Понеже няма котлон.

***
Вече дълго време след срещата си с нея, не спирам да се питам…
Мечтае ли понякога Алма?

С етикет: , , , , , , ,
Публикувано в България, Думи, Стара планина

Как фотографията и една шепа боб създадоха приятелство.

Към 14.30ч. на третия ден от запознанството ни, най-неочаквано, двамата с Филип научихме почти всичко един за друг. Причина за това станаха фотографията и една шепа боб. И не, не е защото той е известен главен готвач в най-северния ресторант на света. В името на фотографията се озовахме заедно при една гадателка. Викаме си, ще ни поврачува, поврачува, пък като тръгне лафа, ще я придумаме да я поснимаме. Аз лично все съм си представяла как попадам в полутъмна ниска стаичка, вътре магьосница с дебел пласт черен грим, шарена кърпа на главата и кристална топка в ръцете. Затова, когато научихме, че в следващото село има подобна персона, тутакси се втурнахме натам. Обстановката, че беше шантава, беше, но нямаше нищо общо с желаната от мен. Освен това гадателката изобщо не пожела да влезе в историята на фотографията, та си останахме с едното врачуване. На това отгоре, последната не сметна за нужно да ни гледа поотделно, така че седнахме на една обща маса, врачката напълни шепа с едър шарен боб, погледа ни няколко секунди втренчено със сините си очи, очертани с още по-син грим и попита: Кой е първи?
Не знам дали на доктор дали всичко се показва, но на врачка всичко се казва, повярвайте ми. Онова, което ти не й признаеш/споделиш, тя допълва с помощта на бобените зърна. Така двамата с Филип зададохме един пред друг въпросите, които най ни вълнуват, споделихме тайните си желания и …“ Бобът рече и отсече!“ …
Обаче онова, което научих за Филип в следващите дни на нашето познанство е далеч повече. Той е чувствителен човек, който се вълнува от съдбите на хората, скромен е и изпълнен с авантюристичен дух. Мечтите му са пъстри и съзидателни. Готов е да помогне на всеки и във всичко. Двете му книги с пътеписи от света са фантастични („Да осъзнаеш колко си малък“ можете да поръчате от тук: https://goodlife.bg/product/214.
„Където корабите умират“ можете да поръчате от тук : https://goodlife.bg/product/216.)
Врачката не ме беше светнала и как готви. Разбрах това едва снощи. Филип приготви за около 60 човека 5-степенно гурме меню! Уау! Бобът на врачката може само да си мечтае да бъде сготвен от Шеф Захариев! Изискано пиршество бе снощи, празник за сетивата, иначе казано допир с Изкуството, наречено храна!
Всичко това го разказвам по две причини.
Първо, за да благодаря на Вселената, че с Филип сме си мили другарчета и да кажа на Сони, че тя е вдъхновение и че и нея я обичам също <3! Второ и по-важно, за да отправя ПРИЗИВ към моите фейсбук приятели: Моля, не снимайте сармите си на Коледа или поне не ги показвайте всички във ФБ! Благодаря! [ngg_images source="galleries" container_ids="310" display_type="photocrati-nextgen_pro_masonry" size="180" padding="10" ngg_triggers_display="always" captions_enabled="0" captions_display_sharing="1" captions_display_title="1" captions_display_description="1" captions_animation="slideup" slug="Filip-Zahariev" order_by="sortorder" order_direction="ASC" returns="included" maximum_entity_count="500"]

С етикет: , , , , , , , , , , ,
Публикувано в България, Думи

Румяна живее на номер 47, зад кафява врата.

Румяна живее на номер 47, зад кафява врата.
Страда от пенсиониране, самота, артрит, подагра, диабет и тн. Трудно се придвижва, с ръцете също не е много сръчна, не може да се грижи за градината си. Заради тези болести не трябва да яде цял списък с храни – нищо сладко, никакво червено месо, боб, леща, мазнини и какво ли още не.
Слава Богу, в багажника имаше риба, сирене, лютеница, макарони, ориз.
Румяна е първата, която зарадвахме ЗАЕДНО!
Тя каза, че е виждала по телевизията, дето има добри хора, които правят такива неща, но не е предполагала, че може да се случи и на нея!
Румяна живее на номер 47, зад кафява врата.
Днес тя се усмихна!

С етикет:
Публикувано в България, Думи, Северозападна България

За това колко е лесно даването и колко е трудно получаването.

За това колко е лесно даването и колко е трудно получаването.

Стоеше хванала ръждясалите пръчки на портата като опора. Баба Верка. Говорихме за роднините, застинали върху бели листове на оградата, за вълнените ръкавици в топлия ден, за предстоящата зима, за готвената храна, за децата и за какво ли още не. Говорихме, после мълчахме, после пак говорихме.
Когато я помолихме да й оставим малко храна в консерви, с които багажникът бе пълен, благодарение на ВАС, баба Верка изведнъж се стресна! Уплаши се! Възкликна – „Ама как така! Защо? Никой нищо даром не ми е дал? Вие какво ще искате?“
Казваме – Нищо, бабо Верке. На нас ни е вповече, пълен ни е багажника, а на теб ще ти дойде добре…
Изпълнена със съмнения, жената открехна леко портата, колкото да оставя торбата и после бъзо я затисна с камъка отвътре. Не разбираше как близките ще те изоставят, а някой чужд човек ще ти помогне ей така, без нищо, от едната човещина!
Мълчахме после дълго, докато пътувахме с Филип.
Мълчахме заради изгубената вяра на баба Верка в човешкото у човека.

С етикет:
Публикувано в България, Думи, Северозападна България

За физиката, музиката, колелата за каруци и есенните минзухари.

„…Но най-чудното в тия каруци бяха звуковете, които те издаваха, когато вървяха. Като че в железните им оси беше скрита някаква музика. Как ги правеше Сали Яшар, един господ знаеше, но неговите каруци не дрънчаха, не хлопаха като другите коля, а пееха по пътищата…“

Кое е общото между физиката, музиката, колелата за каруци, есенните минзухари и едно видинско село?
Обединява ги Марин Цветков.
В продължение на 40 години, той бил учител по физика и музика във видинска гимназия. След пенсионирането си, заживял на село и през следващите 20 години правил точИла. Тук така казват на колелата за каруца. Занаятът научил още навремето, баща му бил майстор-заначтчия. Като намаляли каруците, взел да прави и кошери. Станал и пчелар. Днес ни показва ни уменията си изпънат като струна и горд, че на 92 години е жизнен и продължава да е полезен. Събеседникът ни е интелигентен и одухотворен, рзговаряме с удоволствие и никак не ни се тръгва. Току до портата, Марин чевръсто се навежда и след минута, аристократично ми поднася букет есенни минзухари.
– Жената, казва усмихнато старецът, заслужава уважение и внимание!
Марин Цветков, учител по физика и музика, майстор на точИла и кошери. На 92 г.

А вие, господа, кога последно подарихте цветя без повод?

С етикет: , , , , , , , , , ,
Публикувано в Думи, Северозападна България

Къща, кукли, котки…

„Северозападни истории“ – едно пътуване на Филип Захариев и Ивелина Берова.

Било началото на април, преди няколко години. Мъж и жена над средна възраст, заживели в празната от дълго време къща до пътя, в самия край на селото. Били отчуждени и не канели никого … А после изведнъж …
Човекът махна с ръка, сякаш да пропъди неприятен спомен и без да каже нищо повече ни отмина.
А ние продължихме да питаме какви са тези зловещи кукли отвън пред къщата и защо са там?
Хората от селото сякаш умишлено избягваха да говорят за новите си съседи. Една баба обаче ни разказа:

“Не са от село, пиле. Дойдоа тука преди неколко годин. И странни неща почнаа да се случват. Я не съм вервала до съга у такива неща, ама съга стана така, че по некой път и мене ме е стра. А и съм си самичка и некои нощи ми е свито. Палим свещи и седим далеко от прозореца. Кво да прайм!? Тука, има нема и целата улица стане у котки. Въртът се тука преду къщата, ама нема да мяучат. Седът и гледат у куклите, като че са ора. Откъде идват тия котки, гявала знаа! Друг път па чакали виат цела нощ. Като почнат и нема заспиване. Ча кога се съмне и си тръгнат, поспим малко, колко да не е без ич.
Значи, сичко почна преди 5-6 годин. Тамън се беше изпролетело. И една заран, комшийката кога тръгнала на градина, гледа преду вратницата, баш те тама отпреде, две детски обувки. Обувките там, а дете нема. Върве из цело село, разпитва ората, белким намери койо дете си е фърлило обущата да му ги върне. Сигурно са си играли, па едното си ги забоварило. Така и не намери на койо дете са. И от тогава, като се почна, има нема, я се мине седмица я не, преду вратата па се появят обувки. Един път момчешки, един път момичешки, ама се детски. Она се беше фанала за главата. Мислеше, че некой е подиграва, ама кой е тоа каде ше изгърли толко много обуща. И се здрави и убави. Па и вика, че с никой се не е карала у живота си. Кво беше тава чудо, гявала знаа! Кмета тура постове, па доброволци от селото пазеа улицата преду къщата на смени, сма тава чудо не спре. У момента у който човека извърне поглед, оно не може се у вратницата да гледаш, па същото. Никой ни а чул стъпки, ни е видел нещо! Ората почнаа да се страхуват и они и никой нещеше да пази преду къщата. Кво напрай таа жена с тия обуща не знам. Сигурно са вътре из къщата, ама я там не влазам, ако ще пари да ми даваш, беги мани се! Та тека се почна. Виде се у чудо жената, ходи по разни врачки, по манастири и некой у едно село некъде в Родопите, една жена й казала да сложи отпреди преду къщата некоя кукла. Та почна да обикаля из селата и из Видин и кога намери некоя кукла, ушие й дреи и я тури отпреде преди другите. И те да чукнем на дърво, отдавна не е имало обувки преду вратата. Отвреме на време излезне, па изкара един стол, земе неко кукла у скута си и дондурка. Говори й нещо… кво й говори гявала знаа.

С етикет: , , , , , , , ,
Публикувано в България

Биещите се жени в Боливия – Wrestling cholitas

Биещите се жени – Wrestling cholitas, Ла Пас, Боливия

В „Колизеума“ на Ел Алто, на около 4100 метра надморска височина, коментаторът обявява следващата битка. Усмихнати Чолитас в колоритни пъстри поли, бомбета и бродирани шалове обикалят около ринга, представяйки се на публиката.

Музиката спира и въздухът се насища с напрежение. Жените – борци свалят шапките, шаловете и бижутата. Лицата им се смръщват, в очите им проблясва гняв и жажда за мъст, веждите се сключват, а юмруците им са на топка.
Wrestling cholitas са на ринга!
Хрускането на пуканки откъм публиката секва и всички очи са върху жените.
Битката е започва!

Думата Cholita идва от испанската дума cholo (chola за жени), която означава смесена раса. Oтнася се за хора с един местен кореняк родител и един испански родител от второ поколение.
Като жени от социално маргинализирана общност, Чолитас се сблъскват не само със социални, икономически и политически предизвикателства, но и с дискриминация по пол. „Борещите“ се Чолитас са пример за своята общност с опита си да извоюват достойно място в „мъжкия свят“. Те са символ на съпротивата срещу стигмата, етикета и дискриминацията. Битката е за триумфа на доброто над злото.

Днес борбите са се превърнали основно в атракция за местни и туристи.

Провеждат се два пъти седмично – в четвъртък и неделя. Представлението е безумна абстракция. Жени в лъскави пъстроцветни надиплени поли, които се блъскат, скачат една върху друга, скубят, влачат за плитките, ритат и плюят. Нещо средно между шоу, бой и гротеска.

С етикет: , , , , , , ,
Публикувано в Боливия, По света

5100 метра в Перуанските Анди – мамка му и зор, заслужаваше си!

Часът е 23.30, хотел в Куско, Перу. Затворен вътрешен двор, около който са наредени стаите. Две семейства пийват и си говорят весело. Децата им търчат необуздано и произвеждат шум, достатъчен в три ферми кокошките да спрат да снасят. Изскачам от стаята с вид на разярено гризли и изревавам мощно “ СИЛЕНЦИООО, ПОР ФАВООООР!“ Народонаселението онемява същисано и в образувалата се мълчина някой прошепва извинение и купонът се разтуря мигом. Моите другарчетата в стаята се разхилват в тъмното от неочакваното ми избухване.
Значи, не съм конфликтна личност, а най-малко пък ми е кеф да развалям на хората удоволствието. Ама съм си легнала в 10.30, щото ще ставам в 2.30, и естествено не мога да заспя толкова рано, и лежа, и се въртя, и се чудя ще се справя ли утре, ще ги кача ли тези 5100 метра надморска височина, а толкова много искам, а хич не ми се вярва, щото последните дни не дишам лесно още на 3300, и въобще напрежението отвътре расте яко и добре, че бяха шумните туристи в хотела, щото ако не им бях изревала на тях, сигурно щях да гръмна.

УТРЕ-то го чакам вече няколко месеца. Наумила съм си да я видя тая Vinicunca в Андите, по-популярна сред туристите като Рейнбоу маунтин в Перу, 5 100 мнв.

Още в България изгледах 100-те хиляди еднакви картинки от мястото, изчетох към 17 хиляди поста на хора вече били и реших, че И АЗ ПЪК ИСКАМ ТАМ!  Не е нужна алпийска екипировка, теренът е лек и очакваните проблеми са само надморската височина и дъждовния период. Обаче си знам, че съм голяма мърда и само като видя баир и почвам да се търкалям назад, както и че в последните години не спортувам и движението ми е сведено до нула и си казвам „трябва да направя нещо, не може така“! Нещото бяха два зимни месеца ходене събота и неделя до Черни връх и обратно без право на отмяна. 
***
Дойде денят Хикс!  2.30 сутринта. Който спал, спал.

Към 3.15  ни взеха от хотела. Докъм 4 без нещо се събрахме общо 11 полуспящи жертви на свръхтуризма + 1 водач. След около 3 часа път бусчето спря в едно село и ни нахраниха обилно с палачинки и бъркани яйца. После попътувахме още около 40 мин в гъста мъгла по стръмен черен път с много завои в планината и … voilà – достигнахме изходната точка за маршрута. Водачът представи себе си с името Карлос и аз по-късно го нарекох Карлос Чакала ама не с лошо, а защото беше страхотен водач и ни изчакваше постоянно и догонваше по-бързите и после пак ни чакаше. Та тоя добър човек ( и всъщност единствения перуанец, когото харесах, но това е друга тема) ни информира, че се намираме на 4600 мнв и само след 5 км, които ще изминем за около 2 часа, ще се озовем на заветния връх, който е порастнал докъм 5100мнв и всички се надяваме да видим околната красота, щото в тая мъгла оле-мале, обаче то сега нали е дъждовен период и какво да се прави, поне е лято, иначе зимата пък ептен с тоя с сняг и тн в този дух. Та там като стигнем, 20 мин максимум да стоим, защото за нас било много опасно да прекарваме дълго време на тази височина. Инструктира ни да спираме по пътя за не повече от минута и то само ако трябва да уравновесим дишането си. Нареди ако някой получи силно главоболие, световъртеж или гадене, веднага да слиза към буса. Иначе ни успокои ни, че носи кислород.

И тръгнахме.

 Отпред бяха мъглата, а след нея моите две другарчета – Вилън и Васко : 

Сърцето ми биеше лудо от недостиг на кислород и дишах, като парен локомотив, а още бе само началото. Гърдите ме боляха на всяко вдишване, на всяко! Съсредоточих всичките си сили, мисли, енергия, въздух, абе всичко дето го имам и го нямам мобилизирах. И как се молих да не ме свали височинната болест и да издаяня до края само аз си знам. И много ми беше трудно, честно.  Краката оловни, ръцете безсилни, добре че имах щеки. Tочно, когато ситуацията ставаше критична, Карлос Чакала се появяваше изневиделица и ми даваше сили. Усмихваше се окуражително, възхитен какви хироус сме ние – родените на ниско и дошли тука да се борят с високото. Капваше ми капка вълшебна ароматна течност на дланите, разтърквах и вдишвах силно. Моментално ми светваше пред очите. А той тичаше да ръси с нея и другите пишман планинари. Най-силно се открояваше миризмата на карамфил иagua-de-florida портокал.После разузнах как се казва (Аgua de Florida) и си купих от пазара малко шишенце.

И сега, докато пиша си ръснах и пак съм там :)

По някое време успях да вляза в умерено темпо и спрях да мисля за физиологическите си кахъри. Дойде ред на Планината! Картината в четирите посоки бе съвършено различна. Мъглата от юг започна да се вдига и Андите запоказваха величието си. На север продължаваше да се стеле мъгла, на запад стана цветно, a на изток, зад облаците проблясваха като бели диаманти заснежените хребети.

Планината-великан е нещо необяснимо. Тя не те смазва с мащаба си. Напротив, издига те при себе си, изпълва сетивата и ума ти и те превзема. Разбираш, че се докосваш до нещо вечно и то ще остане вътре в теб завинаги. 

***

Ако е вярна поговорката, че след най-тежките преходи идва най-хубавата гледка, то към третия километър вече бях убедена, че след още два ще видя Рая. Е, в интерес на истината, трябва да кажа, че изкачването е плавно, пътеката – широка и само последните 200м са доста стръмни. В групата ни имаше двама американци, които вървяха с ръце в джобовете и се движеха, сякаш се разхождат в Борисовата градина. Обаче на мен ми бяха изкочили очите през цялото време. Това с липсата на кислород си е сериозна работа! И тъкмо когато си мислех, че не мога повече, се разминавах с някой слизащ от горе, който казваше – “ можеш още, съвсем малко остана!“. И така няколко пъти. 

Когато достигнах предела на физическите си възможности (тогава не знаех, че мога още!), ЦЕЛТА бе достигната! 

 Устните ми може да бяха посинели, коленете омекнали, но душицата ми летеше!

УСПЯХ! УСПЯХ! УСПЯХ!

Успях да преодолея границата на възможностите си! След толкова много усилия бях сигурна, че съм го заслужила!  Юрнахме се да щракаме във всички посоки щастливи и превъзбудени. Не мина и без снимка с табелата, дето пише 5036 мнв. Ще си я окача на стената и ще я гледам винаги, когато ми мине през акъла да се откажа от някаква трудност…

Американците, за които споменах, бяха пристигнали отдавна и взеха, че питаха водача за някакъв опционален маршрут, за някаква ред вали, дето била яката работа и съвсем наблизо и можел ли той да им каже как да стигнат, докато пишман планинарите като нас се влачат дотук и обратно, те да направели един лъч и такива разни. И подочуваме, че Карлос Чакала вика – „Да бе, много е яка ред вали. Сега ще хванете тая пътека“- и сочи нанякъде- “ и после натам и натам и тн ….“ И онея двамата туриха ръцете в джобовете и си плюха на петите. 
Ние алчните, чули-недочули, рязко се уплашихме, че има нещо готино, дето може да го изтървем (сакън!) и повярвали, че щом сме стигнали до тук, можем и до Луната да идем, уведомихме Карлос, че И НИЕ ПЪК ИСКАМЕ НА ГОТИНОТО МЯСТО и хукнахме да гоним двамата американци. Приливът на адреналин от успеха ни даде доста силен тласък по 200 метровото надолнище обаче после новата пътека почна леко да се изкачва. И зорът пак се лепна за скромната ни артистична троица. (двете другарчета са актриса и театрален режисьор)

В далечината изкочиха двама и препречиха пътеката пред нашите „водачи“. Настигнахме ги се оказа, че ни искат по 10 пари, за да преминем нататък. Единият държи тесте, дето трябва да са билети, а другият му пази страх с военната си униформа. Американците викат – да имате да вземате, Карлос рече да не ви даваме на вас, щото еди какво си, обаче онези си знаят тяхното и настояват. Не че въпросните 10 пари са много, обаче тоя пениз на перуанците да завардват горски пътеки и храсталаци и да искат пари от всеки и за всичко е много дразнещ за целия останал свят. И така, докато вървеше спора, ние добре си починахме, а Карлос дотича (ама буквално) и остана да се разправя с местните дерибеи, махвайки с ръка – „вървете, ще ви настигна“. 

Току след един ляв завой се случи неочакваното! Започнаха най-зашеметяващите гледки, които съм виждала. Направо ми спря тока! Викам си “ Ей тва е! Вървя по червения килим! Получих Оскар за планина! Голям филм!“  

На снимката отдолу е крайната точка, почти достигналите я американци, чийто прах дишахме през цялото време и жената, която се качва от не знам къде, за да ни продаде билетчета. 

Тук някъде получих прилив на сили и вече тичах към мястото с табелката! 

Поразителна смесица от най – различни нюанси на червения цвят в комбинация със сочно зелено! Шедьовър! Пиршество за сетивата! Велико място! Велика природа! И този простор…! Грандиозно!  Ако е възможно едновременно да си в пълен ступор и голяма еуфория – това бе състоянието ми. Емоционален екстаз! Никога не съм допускала, че природа или пространство може да ме накара да изпитвам толкова силни чувства, такъв прилив на любов и щастие!

 Rainbow mountain си я заслужих с съвсем честно с усилията, които положих и канските трудности, които преодолях, но Red Valley…. това беше НАГРАДАТА ми, ИЗНЕНАДАТА, ПОДАРЪКА от Вселената! БЛАГОДАРЯ!

Мамка му и зор, заслужаваше си! 

Хора, за каквото и да мечтаете, правете усилия, преодолявайте измислените си граници – физически и духовни и не се оказвайте! Струва си!

***

Междувременно към нас се бяха присъединили и двойка чехи, но останалите 4 човека от групата ни чакаха вече при буса, така че Карлос прекъсна екстаза и подюри цялата банда към връщане. Сега, вика, ще минем по една по-пряка пътека. Пътека нямаше, ама направихме. :)

Като се включихме в основната пътека, десетки хора вървяха нагоре. В рекламите на туристическите фирми този маршрут изглежда измамно лесен и примамлив. Но повярвайте, за нетренирано тяло е много трудно да вървиш на височина от 5000 м.

Съвет:

1.Изберете фирма, която тръгва 2 часа преди останалите, както направихме ние, за да избегнете пъплещия нагоре мравуняк. Така ще усетите Планината наистина. 

2. Не подценявайте височината. Аклиматизирайте се в Куско, на 3300м най-малко 3 пълни дни! Ние преди Куско бяхме и 3 дни на 2500 мнв. 

Снимките в галерията са подредени по реда на тяхното случване.

С етикет: , , , , , , , , ,
Публикувано в Перу, По света

Валпарайсо, Чили – ъндърграунд изкуство или популярна култура?

Валпарайсо, Чили – ъндърграунд изкуство или популярна култура в най-голямата улична галерия, която съм виждала.
Представям ви един пъстър град в Чили. Тук все още не се случваше нищо непредвидено, настроението бе лежерно-туристическо…


Валпарайсо е един от най-значимите за Чили градове, както в миналото, така и днес. Близо до столицата Сантяго и разположен на брега на Тихия океан, той е бил най-важното пристанище в региона в продължение на векове.
Там е първата и най-стара стокова борса в цяла Латинска Америка (включва 33 държави в момента), която не зная дали функционира днес.

В горната снимка не става дума за планетата Меркурий, нито за най-известното и репликирано произведение на Джамболоня, нито за птиците и мечтите. Става дума за най-стария испаноезичен вестник в света, който се издава без прекъсване до днес. Първият брой на EL MERCURIO е пуснат на 12.09.1827г. във Валпарайсо и продължава да излиза на хартия до днес вече повече от 190 години…

В по-новата история любопитна подробност е, че градът е родно място за двама от най-значимите чилийски политици – Салвадор Алиенде и Аугусто Пиночет.
През 2003 ЮНЕСКО обявява историческата част на града за световно наследство, а няклко години по-късно чилийското правителство пък го обявява за културна столица на страната. Към днешна дата градът привлича много туристи, артисти и музиканти с бохемския си дух. Има малко западнал вид, който е добре прикрит с изкуство. Стените на къщи, улици, стълби и площади са изпъстрени с безбройните графити. Буквално навсякъде е изрисувано. Може часове да обикаляш, зяпайки улично изкуство (ще видите в галерията). Разкош! А наоколо музиканти свирят, художници рисуват, влюбени двойки се целуват, разни шемети се мотаят и никой за никъде не бърза. Едно такова световно безгрижие витае, пълна хегемония на безделието! Ето например – 8 човека ядат жълт сладолед едновременно.

Ние успяхме да се качим само на един от хълмовете, едва ли по всички тях животът тече със същия бохемски ритъм. Аз с радост бих видяла и другото лице на града, ама ще е в някой друг живот, с повече свободно време…
Градът е стъпаловиден и сколоновете, по които са накацали кварталите са много стръмни. Има над 10 „аsensores“, които ги достигат. Това са зъбчати железници, строени от 1893 до 1916г. Билетчето струва 300 чилиски песос, което е малко под половин us долар. Местата им са обозначени с табели в града и по повечето туристически карти.

Стигнахме до Валпарайсо от Сантяго с автобус. Отидохме на автогарата Alameda без предварително закупени билети. Установихме, че в нашата посока пътуват няколко фирми и автобуси има през 15 мин. Взехме Turbus с двупосочен билет и пътувахме доста комфортно. Повечето автобуси в цяла Латинска са предвидени за дълги пътувания и са различни от нашите. По-широки са, разстоянията до предната седалка са големи, така че 120 км, пропътувани за по-малко от 2 часа минават неусетно.
На мен градът ми бе интересен и един ден не ми стигна. Мисля, че два дни с една вечер са оптимален престой.
Галерия:

С етикет: , , , , , , , , ,
Публикувано в България, Чили

Последни коментари

  • ai6e { ve4e ima pat po4ti do ki6tite. ama... } – май 02, 12:29 PM
  • Мустафов { Третия ред втората снимка е Медени поляни... } – мар. 21, 1:57 PM
  • Иво { Доста махалички са на изчезване. За огромно... } – мар. 12, 1:42 PM
  • Катя { Благодаря за текста! Поклон пред ръцете и... } – февр. 29, 6:14 PM
  • Даниел Кралев { Бай Радой вече е преподавател в училището... } – февр. 29, 2:38 PM
  • Бойка { Прекрасно! } – ян. 30, 5:11 AM
  • Пешо { Много яко Дидо! } – ян. 08, 8:13 AM
  • Борис Тончев { "Гига яя клюсе" - Гринго язди кон.... } – ян. 07, 10:09 PM

Авторите тук