5100 метра в Перуанските Анди – мамка му и зор, заслужаваше си!

Часът е 23.30, хотел в Куско, Перу. Затворен вътрешен двор, около който са наредени стаите. Две семейства пийват и си говорят весело. Децата им търчат необуздано и произвеждат шум, достатъчен в три ферми кокошките да спрат да снасят. Изскачам от стаята с вид на разярено гризли и изревавам мощно “ СИЛЕНЦИООО, ПОР ФАВООООР!“ Народонаселението онемява същисано и в образувалата се мълчина някой прошепва извинение и купона се разтуря мигом. Моите другарчетата в стаята се разхилват в тъмното от неочакваното ми избухване.
Значи, не съм конфликтна личност, а най-малко пък ми е кеф да развалям на хората удоволствието. Ама съм си легнала в 10.30, щото ще ставам в 2.30, и естествено не мога да заспя толкова рано, и лежа, и се въртя, и се чудя ще се справя ли утре, ще ги кача ли тези 5100 метра надморска височина, а толкова много искам, а хич не ми се вярва, щото последните дни не дишам лесно още на 3300, и въобще напрежението отвътре расте яко и добре, че бяха шумните туристи в хотела, щото ако не им бях изревала на тях, сигурно щях да гръмна.

УТРЕ-то го чакам вече няколко месеца. Наумила съм си да я видя тая Vinicunca в Андите, по-популярна сред туристите като Рейнбоу маунтин в Перу, 5 100 мнв.

Още в България изгледах 100-те хиляди еднакви картинки от мястото, изчетох към 17 хиляди поста на хора вече били и реших, че И АЗ ПЪК ИСКАМ ТАМ!  Не е нужна алпийска екипировка, теренът е лек и очакваните проблеми са само надморската височина и дъждовния период. Обаче си знам, че съм голяма мърда и само като видя баир и почвам да се търкалям назад, както и че в последните години не спортувам и движението ми е сведено до нула и си казвам „трябва да направя нещо, не може така“! Нещото бяха два зимни месеца ходене събота и неделя до Черни връх и обратно без право на отмяна. 
***
Дойде денят Хикс!  2.30 сутринта. Който спал, спал.

Към 3.15  ни взеха от хотела. Докъм 4 без нещо се събрахме общо 11 полуспящи жертви на свръхтуризма + 1 водач. След около 3 часа път бусчето спря в едно село и ни нахраниха обилно с палачинки и бъркани яйца. После попътувахме още около 40 мин в гъста мъгла по стръмен черен път с много завои в планината и … voilà – достигнахме изходната точка за маршрута. Водачът представи себе си с името Карлос и аз по-късно го нарекох Карлос Чакала ама не с лошо, а защото беше страхотен водач и ни изчакваше постоянно и догонваше по-бързите и после пак ни чакаше. Та тоя добър човек ( и всъщност единствения перуанец, когото харесах, но това е друга тема) ни информира, че се намираме на 4600 мнв и само след 5 км, които ще изминем за около 2 часа, ще се озовем на заветния връх, който е порастнал докъм 5100мнв и всички се надяваме да видим околната красота, щото в тая мъгла оле-мале, обаче то сега нали е дъждовен период и какво да се прави, поне е лято, иначе зимата пък ептен с тоя с сняг и тн в този дух. Та там като стигнем, 20 мин максимум да стоим, защото за нас било много опасно да прекарваме дълго време на тази височина. Инструктира ни да спираме по пътя за не повече от минута и то само ако трябва да уравновесим дишането си. Нареди ако някой получи силно главоболие, световъртеж или гадене, веднага да слиза към буса. Иначе ни успокои ни, че носи кислород.

И тръгнахме.

 Отпред бяха мъглата, а след нея моите две другарчета – Вилън и Васко : 

Сърцето ми биеше лудо от недостиг на кислород и дишах, като парен локомотив, а още бе само началото. Гърдите ме боляха на всяко вдишване, на всяко! Съсредоточих всичките си сили, мисли, енергия, въздух, абе всичко дето го имам и го нямам мобилизирах. И как се молих да не ме свали височинната болест и да издаяня до края само аз си знам. И много ми беше трудно, честно.  Краката оловни, ръцете безсилни, добре че имах щеки. Tочно, когато ситуацията ставаше критична, Карлос Чакала се появяваше изневиделица и ми даваше сили. Усмихваше се окуражително, възхитен какви хироус сме ние – родените на ниско и дошли тука да се борят с високото. Капваше ми капка вълшебна ароматна течност на дланите, разтърквах и вдишвах силно. Моментално ми светваше пред очите. А той тичаше да ръси с нея и другите пишман планинари. Най-силно се открояваше миризмата на карамфил иagua-de-florida портокал.После разузнах как се казва (Аgua de Florida) и си купих от пазара малко шишенце.

И сега, докато пиша си ръснах и пак съм там :)

По някое време успях да вляза в умерено темпо и спрях да мисля за физиологическите си кахъри. Дойде ред на Планината! Картината в четирите посоки бе съвършено различна. Мъглата от юг започна да се вдига и Андите запоказваха величието си. На север продължаваше да се стеле мъгла, на запад стана цветно, a на изток, зад облаците проблясваха като бели диаманти заснежените хребети.

Планината-великан е нещо необяснимо. Тя не те смазва с мащаба си. Напротив, издига те при себе си, изпълва сетивата и ума ти и те превзема. Разбираш, че се докосваш до нещо вечно и то ще остане вътре в теб завинаги. 

***

Ако е вярна поговорката, че след най-тежките преходи идва най-хубавата гледка, то към третия километър вече бях убедена, че след още два ще видя Рая. Е, в интерес на истината, трябва да кажа, че изкачването е плавно, пътеката – широка и само последните 200м са доста стръмни. В групата ни имаше двама американци, които вървяха с ръце в джобовете и се движеха, сякаш се разхождат в Борисовата градина. Обаче на мен ми бяха изкочили очите през цялото време. Това с липсата на кислород си е сериозна работа! И тъкмо когато си мислех, че не мога повече, се разминавах с някой слизащ от горе, който казваше – “ можеш още, съвсем малко остана!“. И така няколко пъти. 

Когато достигнах предела на физическите си възможности (тогава не знаех, че мога още!), ЦЕЛТА бе достигната! 

 Устните ми може да бяха посинели, коленете омекнали, но душицата ми летеше!

УСПЯХ! УСПЯХ! УСПЯХ!

Успях да преодолея границата на възможностите си! След толкова много усилия бях сигурна, че съм го заслужила!  Юрнахме се да щракаме във всички посоки щастливи и превъзбудени. Не мина и без снимка с табелата, дето пише 5036 мнв. Ще си я окача на стената и ще я гледам винаги, когато ми мине през акъла да се откажа от някаква трудност…

Американците, за които споменах, бяха пристигнали отдавна и взеха, че питаха водача за някакъв опционален маршрут, за някаква ред вали, дето била яката работа и съвсем наблизо и можел ли той да им каже как да стигнат, докато пишман планинарите като нас се влачат дотук и обратно, те да направели един лъч и такива разни. И подочуваме, че Карлос Чакала вика – „Да бе, много е яка ред вали. Сега ще хванете тая пътека“- и сочи нанякъде- “ и после натам и натам и тн ….“ И онея двамата туриха ръцете в джобовете и си плюха на петите. 
Ние алчните, чули-недочули, рязко се уплашихме, че има нещо готино, дето може да го изтървем (сакън!) и повярвали, че щом сме стигнали до тук, можем и до Луната да идем, уведомихме Карлос, че И НИЕ ПЪК ИСКАМЕ НА ГОТИНОТО МЯСТО и хукнахме да гоним двамата американци. Приливът на адреналин от успеха ни даде доста силен тласък по 200 метровото надолнище обаче после новата пътека почна леко да се изкачва. И зорът пак се лепна за скромната ни артистична троица. (двете другарчета са актриса и театрален режисьор)

В далечината изкочиха двама и препречиха пътеката пред нашите „водачи“. Настигнахме ги се оказа, че ни искат по 10 пари, за да преминем нататък. Единият държи тесте, дето трябва да са билети, а другият му пази страх с военната си униформа. Американците викат – да имате да вземате, Карлос рече да не ви даваме на вас, щото еди какво си, обаче онези си знаят тяхното и настояват. Не че въпросните 10 пари са много, обаче тоя пениз на перуанците да завардват горски пътеки и храсталаци и да искат пари от всеки и за всичко е много дразнещ за целия останал свят. И така, докато вървеше спора, ние добре си починахме, а Карлос дотича (ама буквално) и остана да се разправя с местните дерибеи, махвайки с ръка – „вървете, ще ви настигна“. 

Току след един ляв завой се случи неочакваното! Започнаха най-зашеметяващите гледки, които съм виждала. Направо ми спря тока! Викам си “ Ей тва е! Вървя по червения килим! Получих Оскар за планина! Голям филм!“  

На снимката отдолу е крайната точка, почти достигналите я американци, чийто прах дишахме през цялото време и жената, която се качва от не знам къде, за да ни продаде билетчета. 

Тук някъде получих прилив на сили и вече тичах към мястото с табелката! 

Поразителна смесица от най – различни нюанси на червения цвят в комбинация със сочно зелено! Шедьовър! Пиршество за сетивата! Велико място! Велика природа! И този простор…! Грандиозно!  Ако е възможно едновременно да си в пълен ступор и голяма еуфория – това бе състоянието ми. Емоционален екстаз! Никога не съм допускала, че природа или пространство може да ме накара да изпитвам толкова силни чувства, такъв прилив на любов и щастие!

 Rainbow mountain си я заслужих с съвсем честно с усилията, които положих и канските трудности, които преодолях, но Red Valley…. това беше НАГРАДАТА ми, ИЗНЕНАДАТА, ПОДАРЪКА от Вселената! БЛАГОДАРЯ!

Мамка му и зор, заслужаваше си! 

Хора, за каквото и да мечтаете, правете усилия, преодолявайте измислените си граници – физически и духовни и не се оказвайте! Струва си!

***

Междувременно към нас се бяха присъединили и двойка чехи, но останалите 4 човека от групата ни чакаха вече при буса, така че Карлос прекъсна екстаза и подюри цялата банда към връщане. Сега, вика, ще минем по една по-пряка пътека. Пътека нямаше, ама направихме. :)

Като се включихме в основната пътека, десетки хора вървяха нагоре. В рекламите на туристическите фирми този маршрут изглежда измамно лесен и примамлив. Но повярвайте, за нетренирано тяло е много трудно да вървиш на височина от 5000 м.

Съвет:

1.Изберете фирма, която тръгва 2 часа преди останалите, както направихме ние, за да избегнете пъплещия нагоре мравуняк. Така ще усетите Планината наистина. 

2. Не подценявайте височината. Аклиматизирайте се в Куско, на 3300м най-малко 3 пълни дни! Ние преди Куско бяхме и 3 дни на 2500 мнв. 

Снимките в галерията са подредени по реда на тяхното случване.

С етикет: , , , , , , , , ,
Публикувано в Перу, По света

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Последни коментари

  • Росен Наков { Арен ли е лук, ял би га... } – юни 26, 12:40 AM
  • ТЕМЕНУГА БРАТАНОВА { Прекрасно село, прекрасни хора, прекрасна природа!... } – юни 13, 7:53 AM
  • Даниела Евтимова { Не разбирам защо при публикуване на нещо... } – май 21, 3:05 AM
  • Ния { Нови ценности, натрапени "насила"? :О Откъде ли... } – май 10, 5:31 PM
  • Мони { Заглавието говори истината за съжаление, А фотото... } – май 01, 3:22 PM
  • Ivelina Berova { Здравей, прочети останалите коментари. } – апр. 17, 12:00 PM
  • Неделчо Делев { Здравей, как мога да се свържа с... } – апр. 14, 9:35 PM
  • Цветан Спасов { Един от стенописите е образът на св.... } – апр. 10, 9:16 AM

Авторите тук