За изложбата на Цветелина Максимова във Варна

Познавам Цвети отдавна. Срещнах работите ѝ за първи път на един от лендарт симпозиумите на „Дупини“. Впечатли ме съчетанието на привидни противоположности в тях: бяха ефирни и плътни, почти неуловими и същевременно категорично присъстващи.

По-късно Цвети застана от другата страна на моята камера — като модел във фотографски проект. Тази среща ми разкри човека зад изкуството: нежна и чувствителна, но и съсредоточена, упорита и отговорна в работата си. Оттогава трудно отделям тези качества от начина, по който гледам творбите ѝ — в тях деликатността винаги съжителства с вътрешна устойчивост.

През годините бях виждала отделни нейни живописни работи. Едва това лято, с изложбата ѝ в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна, успях да се срещна с изкуството ѝ в широта. Минавах между произведенията, отдалечавах се и се връщах към тях, откривах връзки между големите платна, малките работи, материалите и пространството. След тази среща ми се прииска да споделя впечатленията си.

Цвети определя посоката на своето изкуство като „абстрактно-лиричен дух“ — определение, което ми се струва много точно. В работите ѝ има свобода и сдържаност, жест и тишина, материална плътност и нещо почти неуловимо.

Най-силно у мен остана усещането, че времето в тези картини не отминава, а се утаява: по ръбовете и драскотините, в прозрачните пластове, боята и метала, в следите от движение и паузите между формите.

Тези картини променят дистанцията, от която ги гледаш. Отдалеч се откроява композицията — големите светли и тъмни полета, диагоналите и напрежението между тях. Приближиш ли се, погледът започва да следва наслояванията, колажните фрагменти, нишките, грапавините и следите от стичане. Един детайл отвежда към следващия и неусетно губиш представа за времето.

Постепенно образът отстъпва пред повърхността. Цвети не я затваря с плътен слой боя, а оставя предишните състояния да просветват под новите. До прозрачните разливи и фините линии се появяват тъкан, метал и груба фактура. Материалите запазват собствената си природа; цялото се ражда именно от напрежението между тях.

В големите работи дори фугата между платната и празната стена стават част от композицията. Формата остава отворена към пространството. В малките медни работи пък времето продължава живописния жест чрез окисляването, потъмняването и промяната на метала.

Може би затова повърхностите ми изглеждат не толкова нарисувани, колкото преживени. Медта пази следите от промяната си, боята — движението на ръката, а тъканта — собствената си структура. Срещу тази материална плътност винаги стои празното пространство. Веществото натрупва памет, а празното сякаш я освобождава. В това отново разпознавам същото съчетание, което ме впечатли още в първите лендарт работи на Цвети.

Формите ѝ не настояват да бъдат назовани. За миг нещо напомня пейзаж, тяло, семе, карта или птица — и тъкмо когато си готов да го разпознаеш, образът се освобождава от името си и се връща към петното, линията и материята.

Работите не разказват готова история. Те оставят пътека от следи, прекъсвания и натрупвания, по която зрителят навлиза в произведението. Леката им наративност не задава посока докрай, а оставя място за собствените ни спомени, асоциации и вътрешни разкази.

В изложбата присъства и „СЪ-творение“ — инсталация от отливки на ръцете на приятели, колеги и съмишленици на Цвети. Белите форми висят в пространството като запазени жестове: различни и отделни, но събрани в общо движение. Харесва ми простотата на тази идея — човекът отсъства, но докосването остава. То напомня, че в онова, което създаваме, винаги присъстват и хората, които сме срещнали, и онези, подали ни ръка.