Отдавна изоставна голяма, двуетажна сграда. По-точно основна сграда и няколко допълнителни постройки, разположени в общ двор. Казват ми, че е бивша болница. По-точно: Държавна специализирана психиатрична болница – Мурено. Работила от 1973 до 1991г. След 91ва – нищо.
25 години по-късно гората започва да си връща владението и постепенно превзема порутените постройки из двора. Основната сграда все още държи снагата си гордо изправена в отчаян опит да прикрие оглазганата си вътрешност.
Пристъпвам към входа със смесени чувства. Изоставените сгради винаги ме изпълват едновременно с любопитство към живота, който е кипял вътре преди и тъга, заради несподеляемата самотност в настоящето.
Представям си доктор с дълги крака и разкопчана, бяла престилка да тича по този коридор към кабинета си в дъното. Представям си количката с подредени болнични материали. Чувам енергичното тропане от сабото на старшата и провлаченото суркане на чехлите на някой пациент. Представям си как всяка вечер, точно в 9, една ръка щраква ключа и коридорът потъва в тъмнина. А на сутринта отново всичко се повтаря. Докторът, старшата и болният отново са тук, напъхани в този свят на комплекси – човешки, жилищни, медицински…
И тази геометрия, изпаднала от грешно уравнение, в което тъгата искала да си тръгне, за да влезе делничното човешко щастие, но някой сбъркал формулата…
Дали се е усмихвала, слизайки по тези стълби? Била ли е влюбена? А какво ли й е казал докторът с дългите крака, докато са се разминавали тук?
И кой, по дяволите, е Велко ???