Христо Йотов – С думи казвам онова, което с дървото не мога.

Вървиш си значи най-безгрижно из Пътя и ненадейно Съдбата те отвежда в село Търничени. И там те среща с Человек, ама какъв! Истински, сърцат, с висок дух и най-вече чудак.

Христо Йотов е самоук скулптор на изумителни пластики от дърво. Материалът, който използва са коренища и дънери на вече отсечени дървета или стволове, поразени от гръмотевица, като този на снимката. Казва, че гората е голямата му любов, че е спал в Балкана повече нощи, отколкото в леглото си, че познава душата на дървото и че творбите му (най-често зооморфни пластики) са израз на почитта и преклонението му към живата природа, както и опит да придаде нов живот на вече загиналото дърво.

Бай Христо ни дарява с щедростта на своя самобитен талант, с чистотата и топлотата на своето сърце не само чрез уникалните си пластики. Пише поезия и проза.

Питам го какво има да каже с книгите си.
– Онова, което не мога да кажа с дървото! – отвръща ми и запалва поредната цигара.
Отварям неговите „Високи пътеки“ и чета напосоки:

„По стърнищена постеля,
като шествие литийно,
кръстци-богомолци смълчани-
крачат към хлебните хармани…“

Прелиствам няколко страници и:

“ Старинна гора –
храм свещен…
Изтеклите очи на хралупите
жалват се и плачат
над листи пожълтели –
жития…“

Още няколко и:

„Да не беше ямурлука
на безбродния лес
с качулка топла от мъх,
би се пукнала скалата
от студ…“

Гледам творбите му и се чудя откъде извира този мощен пластичен усет, слушам думите му и се дивя на дълбоката им съдържателност, поднесена в харатерния му хумористичен стил. Ще да е от годините овчарлък, в които е слушал песента на гората, викам си. А може би от времето в Кремона, когато дървото от ръцете му е поемало своя път към музиката. Седемдесетте и кусур години живот на тая Земя са натрупали опит и мъдрост, но не могли да затиснат обичта и мечтите в душата на майстора, та днес Христо Йотов продължава да разказва приказки от дърво и с думи.

„… Алишът излезе гузен навън и тръгна – все едно каруцата не бе негова. Кучето го последва. След кучето и магарето. Тоз човек беше обиден и не поглеждаше ни в ляво, ни в дясно. Вървеше като обесник…и щапайки с коравите цървули, обути сякаш с мокри чорапи, скоро се озова у тях си. Щъркелите от крушата, видели го отдалеч, запристъпяха и изръкопляскаха с червените си клюнове. Алишът се спря всред двора. Зафучи балтията в драките на оградата и тя се ухили, като лисица пред курник. Стъпи на захлупения кош. Вдигна глава към гнездото и с разплакани очи, хълцукайки се провикна:
– Зная, зная-я-я-я-я…! Само вий ме уважавате. Вий и кучето…и магарето ми. Само вий и кмета, когато има избори. Оттам-натам всеки ме рита, всеки ме дърпа. Ей го, брадатия, погледнете ме. От палтото ми не остана кръпка за вас…
Единият от щъркелите се понаведе, изви глава и загледа Алиша съчувствено. Искаше му се да клъвне стопанина си за палтото и да го вдигне в гнездото при тях. Ей така, да се нагледа нашироко. И отвисоко да се нарадва на свободата си Алишова, от втория им щъркелски етаж.
След малко и каруцата влезе в двора. Магарето си знаеше къде да спре. Кучето подви койрук и легна – и то обидено заради стопанина си. И още – че и него децата и кафеджиите замеряха с камъни. Старото, вече изпрегнато магаре, препика и се одряма край купището. Ех, мъка, мъка…Алишова, магарешка и кучешка…
Алишът се изплака. Грабна пръта, изправен на крушата. С него той есенно време брусеше орехите из лозята. Съблече одрипаното палто, закачи го и го подаде на щъркелите.
– На, вземете братя! Вземете го да си топлите яйцата, че да ги видя аз – и кмета, и горския, и тоз келяв габрак и трънак, какво ще дърпат… Щъркелите изперипелкаха. Вдигнаха се и заплуваха в кръг над двора. Алишът легна в треските на дръвника и ги гледаше, гледаше с очи насълзени как се виеха и плуваха в чистото майско висене. Скоро от това щърково плуване му се зави свят и той се възнесе при тях. Завъртя се и той пречистен. Възнесе се и кучето. След него и магарето с каруцата. И колелата разнебитени – и те се въртяха като нови. Магарето само се запрегна в изписаната вече каляска. Косъмът му лъщеше, като на кметския ат. Алишът се качи в таз приказна каляска и, полюлявайки се плавно като треска над вода, щъркелите го отведоха в Корудеренския габрак. А кучето ги гонеше и пролайваше радостно, като султанска хрътка…
– Ех, той бил така хубав света, погледнат отвисоко – си мислеше Алишът.
И скоро заспа на дръвника в треските. Кучето от сайванта се премести и легна до голия му гръб. Магарето попристъпи и се одряма над него. Щъркелите погледнаха стопанина си заспал. Клъвнаха палтото, избутаха ги и наметнаха Алишът, да не настине… От близките гюлища полъхна невидим, тих вятър-повейник и донесе аромата на разцъфналите, отрупани с цвят градини.
… Блазе, речете, на туй честито сърце Алишово, омаяно от приказния сън…“

из „Мъката Алишова“ от сборника с разкази „Гибелен свят“, Христо Йотов