Ковачът Стефан, историята на един железен кон с огнена грива и Сали Яшар

1 мин за прочит

Стефан Чаков и синът му в ковачницата

Казват, че всеки е ковач на собствената си съдба. За Стефан тази мъдрост е буквална. Неговата орис е да бъде майстор – ковач и освен собствената си съдбата, всеки ден да кове нажеженото желязо, претворявайки го в най-чудни форми така, че предметите да изглеждат леки и ефирни, а всъщност да са по-здрави от стомана. Така до обикновения гвоздей, мотика, маша или подкова можеш да видиш прелестно листо за медальон или пък конска глава за закачалка…
Работата в ковачницата e тежка, но на Стефан му харесва. Личи, че му е приятно да сложи парчето желязо в огнището, да го нагрее до жълто-оранжево и да го превръне в нещо друго, нещо полезно и красиво. 

И докато върти тежкия чук върху наковалнята, сякаш се отнася в друг свят. Има някаква магия. Очите му заблестяват, като че влага душата си в това което прави. И огънят, еех, огънят….Огромна е очистителната сила на тази стихия и е истински дар да сте приятели.

Железният кон с огнена грива.

И колкото повече наблюдавам Стефан, толкова повече в съзнанието ми личността му се преплита с образа на Сали Яшар, за когото Йовков пише:

„Като всеки ковач, той беше здрав и силен човек, но инак беше благ, тих, вдълбочен в себе си. Той приказваше малко, но и малкото, което кажеше, беше ясно, умно, отмерено, а на ония, които го слушаха, винаги се струваше, че в очите на Сали Яшар остава още много нещо недоречено, премълчано и скрито. Като че вътре в душата на Сали Яшар имаше и друг ковач, който също работеше, също ковеше, а не се виждаше, и само искрите и отблясъците от това вътрешно огнище грееха в замислените очи на Сали Яшар. Така Сали Яшар беше прост човек, с изцапани ръце, ковеше желязото и правеше каруци, но имаше вид на мъдрец и неволно вдъхваше уважение дори и на ония, които не го познаваха и нищо не знаеха за изкуството на ръката му.“

Стефан също е мечтател. А мечтите му са добри и мъдри, като него.

“ Да имам дава вола и да ора земята с тях. Да засея жито. Да го гледам как покълва бавно. Да го оженя за мелницата. Да меся хляба с двете си ръце. Да го разчупя за децата и жена си. Това е всичко, което искам.“, казва ковачът, зареял поглед в зеленото на градината отвън.

И прелестната ми закачалка е готова :)

6 Коментара

  1. Здравейте,
    Дали може и на мен да ми изпратите контакти на ковача Стефан.
    Мерси

  2. Здравейте,прекрасно е че все някой се сеща да говорим за изначалните занаяти,казвам го от страната на керамик,какъвто съм.Бих ви помолила за контакт,защото е много трудно да се намери ковач в днешно време!

  3. Хубаво е,че откривате хора като Стефан Ковача, хубаво е, че успявате да разкажете за него и за тях по най-хубавия начин. А най-най-хубавото е, че съществуват такива хора. Почитатели сме на мисията Ви и я споделяме.

Вашият коментар

Your email address will not be published.

Авторите тук

За нас

Дневник на пътешествията на няколко човека, скитащи из бита и душевността на българина. Тук ще намерите авторски снимки от българия, пътеписи и текстове, отразяващи пътуванията.

Предишна история

Галерия „Дворът“ – искрено за изкуството в две плевни и един общ двор.

Следваща история

Нямаше полъх, нито шепот, само аромат на пролет, Дунава и някога било…

Найгоре

Не пропускайте

Бай Митко от Брезе – майсторът на гайди и самари

Бай Димитър от Брезе прави гайди и самари откакто се

Насие, която по паспорт е Атиже.

Това е Насие, галено Неса, която по паспорт е Атиже.