Нямаше полъх, нито шепот, само аромат на пролет, Дунава и някога било…

Нямаше полъх, нито шепот, само аромат на късна пролет, Дунава и някога било…наколното рибарско селище до с.Бръшлен…

Рибарството е хилядолетен поминък по цял свят. Това е традиция, професия, начин на живот и светоусещане. Където има река, има и рибари. А рибарските селища не фигурират на пътните карти. Едно такова е наколното селище, намиращо се на 4-5 километра макаданов път след края на село Бръшлен.

Казаха ми, че няма да намеря никого там и че трудно ще стигна по черния път, че ще се объркам, защото земеделските трактори утъпкали и друг път и за какво ми е да ходя в тая жега и в тоя прахоляк, и още и още…

Сигурно в подобен момент шопът процежда популярното: “ Он че ми каже той на мене!“ Аз може и да не съм шоп, ама пък си имам персонален Кодекс на пътешественика-приключенец, който казва, че насрещния вятър за едни е попътен за други, така че тутакси тръгнах към реката!

Рибарското селище попада в защитената местност „Калимок-Бръшлен“. Пътят до него мнава направо през средата на Бръшленското блато, където може да се спре и да се наблюдава живота там – какви ли не птици, земноводни и влечуги, различни насекоми и растения. Заради над 242-та вида птици, от които 134 гнездящи, блатото е обявено от Bird Life International за Орнитологично важно място. Ако не попаднеш там наобяд, при около 30 с на въздуха, както се случи на мен, може да видиш част от това богатство.

 

Ориентирах се горе-долу по тази табела и тръгнах. Пътят е макаданов, на места има доста дупки, но всичките 5 км са проходими за лека кола. Кара се бавно и известно време успоредно на реката и блатото. По някое започваш да се колебаеш дали не си се загубил, защото трябва да са минали вече 4-5 км. По пътя не личат следи от друг автомобил, няма кого да попиташ, отбелязвам си мислено, следващия път на подобно място, поне километража си да погледна в началото! В крайна сметка любопитството ме доведе до тук:


Водата и въздуха не помръдваха, леност и безвремие се стелеха безметежно в пространството. Огледах се, очаквайки нещо, някого, знам ли…

 

Беше пусто навсякъде. Романтиката беше минала оттук и заминала в незнайна посока. Рибарското ежедневие също. Бяха останали само тълпите комари, неизменните дунавски комари, големи и кръвожадни…


„…— Какво имаш за ядене? — попита момчето.
— В тенджерата има малко жълт ориз с риба. Искаш ли да си хапнеш?
— Не. Ще ям в къщи. Да ти запаля ли огън?
— Не. По-късно ще го запаля. Пък може и да изям ориза студен.
— Бива ли да взема серкмето?
— Разбира се.
Нямаше никакво серкме и момчето помнеше кога го бяха продали, но те се преструваха тъй всеки ден. Нямаше и никаква тенджера с жълт ориз и риба, а момчето знаеше това. “
из „Старецът и морето“, Хемингуей
……
Една котка беше дошла тук по нейни си работи.

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в България, Дунавска равнина

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Последни коментари

  • Ivelina Berova { А допуснахте ли възможността името да е... } – Ное. 21, 11:35 PM
  • Ross { Статията е добра но е редно за... } – Ное. 21, 8:23 PM
  • Гергана { И много истинска! :-) } – Ное. 20, 10:50 AM
  • Ivelina Berova { Най - хубавото нещо е свободния избор...... } – Ное. 14, 1:10 PM
  • Лаура { Толкова оптимистично описание,не става ясно да се... } – Ное. 06, 1:02 PM
  • Христо Кабадаиев { В Зелени Град ,съм чувал и :преко... } – окт. 05, 1:04 PM
  • Васил { От кой град е иван } – авг. 03, 10:22 AM
  • GabU { Хубаво. Анонимно. Чисто като душица. И липсва,... } – авг. 01, 11:34 PM

Авторите тук