Нямаше полъх, нито шепот, само аромат на пролет, Дунава и някога било…

Нямаше полъх, нито шепот, само аромат на късна пролет, Дунава и някога било…наколното рибарско селище до с.Бръшлен…

Рибарството е хилядолетен поминък по цял свят. Това е традиция, професия, начин на живот и светоусещане. Където има река, има и рибари. А рибарските селища не фигурират на пътните карти. Едно такова е наколното селище, намиращо се на 4-5 километра макаданов път след края на село Бръшлен.

Казаха ми, че няма да намеря никого там и че трудно ще стигна по черния път, че ще се объркам, защото земеделските трактори утъпкали и друг път и за какво ми е да ходя в тая жега и в тоя прахоляк, и още и още…

Сигурно в подобен момент шопът процежда популярното: “ Он че ми каже той на мене!“ Аз може и да не съм шоп, ама пък си имам персонален Кодекс на пътешественика-приключенец, който казва, че насрещния вятър за едни е попътен за други, така че тутакси тръгнах към реката!

Рибарското селище попада в защитената местност „Калимок-Бръшлен“. Пътят до него мнава направо през средата на Бръшленското блато, където може да се спре и да се наблюдава живота там – какви ли не птици, земноводни и влечуги, различни насекоми и растения. Заради над 242-та вида птици, от които 134 гнездящи, блатото е обявено от Bird Life International за Орнитологично важно място. Ако не попаднеш там наобяд, при около 30 с на въздуха, както се случи на мен, може да видиш част от това богатство.

 

Ориентирах се горе-долу по тази табела и тръгнах. Пътят е макаданов, на места има доста дупки, но всичките 5 км са проходими за лека кола. Кара се бавно и известно време успоредно на реката и блатото. По някое започваш да се колебаеш дали не си се загубил, защото трябва да са минали вече 4-5 км. По пътя не личат следи от друг автомобил, няма кого да попиташ, отбелязвам си мислено, следващия път на подобно място, поне километража си да погледна в началото! В крайна сметка любопитството ме доведе до тук:


Водата и въздуха не помръдваха, леност и безвремие се стелеха безметежно в пространството. Огледах се, очаквайки нещо, някого, знам ли…

 

Беше пусто навсякъде. Романтиката беше минала оттук и заминала в незнайна посока. Рибарското ежедневие също. Бяха останали само тълпите комари, неизменните дунавски комари, големи и кръвожадни…


„…— Какво имаш за ядене? — попита момчето.
— В тенджерата има малко жълт ориз с риба. Искаш ли да си хапнеш?
— Не. Ще ям в къщи. Да ти запаля ли огън?
— Не. По-късно ще го запаля. Пък може и да изям ориза студен.
— Бива ли да взема серкмето?
— Разбира се.
Нямаше никакво серкме и момчето помнеше кога го бяха продали, но те се преструваха тъй всеки ден. Нямаше и никаква тенджера с жълт ориз и риба, а момчето знаеше това. “
из „Старецът и морето“, Хемингуей
……
Една котка беше дошла тук по нейни си работи.

С етикет: , , , , , ,
Публикувано в България, Дунавска равнина

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Последни коментари

  • Росен Наков { Арен ли е лук, ял би га... } – юни 26, 12:40 AM
  • ТЕМЕНУГА БРАТАНОВА { Прекрасно село, прекрасни хора, прекрасна природа!... } – юни 13, 7:53 AM
  • Даниела Евтимова { Не разбирам защо при публикуване на нещо... } – май 21, 3:05 AM
  • Ния { Нови ценности, натрапени "насила"? :О Откъде ли... } – май 10, 5:31 PM
  • Мони { Заглавието говори истината за съжаление, А фотото... } – май 01, 3:22 PM
  • Ivelina Berova { Здравей, прочети останалите коментари. } – апр. 17, 12:00 PM
  • Неделчо Делев { Здравей, как мога да се свържа с... } – апр. 14, 9:35 PM
  • Цветан Спасов { Един от стенописите е образът на св.... } – апр. 10, 9:16 AM

Авторите тук