Каракачаните – една хилядолетна различност! + фотогалерия

Каракачаните – една хилядолетна различност, запазена и днес в България!
Ангелики Хатзимихали, „Саракацани” т. I, 1957 г. пише за тях:
“Номади от древна животновъдска люлка, челинги, чобани, овцевъди, без тяхна земя и постоянно жилище, скитници и планински хора, това са каракачаните.
Животът им е едно пътуване, едно непрекъснато придвижване към подходящите за животните, които отглеждат, пасбища. През пролетта, когато снеговете се стопят, се качват заедно с жените, децата и стадата си, с целия си стан по най-високите и каменисти планини, по техните плата, а през есента, с първите дъждове и студа,  слизат в полето, за да прекарат зимата по зимните пасбища, където има храна за стоката.
Всяко челингато (стан) потегля само от зимните пасбища през пролетта, след Свети Георги (6 май) към планините, които смятат, че са тяхната родина. Към средата или края на месец май челингато-то (станът) стига до високите места, където прекарва лятото и откъдето ще потегли отново само към ниските места, малко преди или малко след Свети Димитър (26 Октомври = 7 ноември по стар стил).
Такива са и каракачаните, които са запазили незасегнат гръцкия си произход и всички онези признаци, които сочат за техния древен произход”.
Публикувано в сайта на Федерация на културно-просветните дружества на каракачаните в България.

През 1958г. комунистическата власт национализира стадата на каракачаните и принудително ги сваля от Балкана. Отнемат на този етнос хилядолетен поминък, упражняван от десетки поколения. Отнемат му всичко.
Веднъж слезли от планината, каракачаните са без дом и без земя. Започват работа по ТКЗС-та и кой където намери…
По това време властта им отнема около 175 хил. овце.  Днес тази порода почти не се среща. Останали без стада и стопани в планината, каракачанските кучетата се пръсват и постепенно породата им също изчезва.
Въпреки, че успява да се интегрира напълно в този различен начин на живот, каракачанският етнос в България успява да запази самобитността си, традициите, обичаите и вярата си. По време на традиционните събори на общността можем да се потопим в атмосферата, да видим част от ритуалната обредност и да се насладим на уникалната каракачанска носия, песен, танц и традиция!

Отварям скоба: От няколко години насам едно семейство в пиринското село Влахи (интересно съвпадение! каракачаните наричат себе си „влахи“) се занимава с възстановяване и развъждане на каракачанските породи. Това са Елена и Сидер. Те не са каракачани.
Снимките са от тазгодишния събор край Сопот. С нетърпение ще очаквам следващата си среща с каракачанската общност, за да науча още и видя повече от бита и традициите им!